Любовни досиета
- Автор: Велчева Ружа
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовни досиета». Краткое содержание книги:
Къде ли са сега тези момчета и момичета? Много бих искала след толкова години да са съхранили оптимизма си и чисто човешката съпричастност към другите!… Или животът ги е пречупил?…
Междувременно, Индианецът успешно завърши гимназия. Премести се във Варна, където продължи, пак вечерно, да учи в техникума по корабостроене. Писмата бяха почти единствената ни връзка. Понякога се чувахме по телефона. Срещите ни станаха по-редки. Натискът върху мен — постоянен.
Господи, аз наистина обичах това момче!
И въпреки това — бяхме обречени!
Все по-често тъгата заливаше писмата му.
А аз стисках зъби, но като че ли повече нямах сили да се боря…
Промените у нас веднага след 10 ноември 1989 година коренно промениха отношението на държавата към техния статут. Поискаха им непосилни суми, за да продължат образованието си. А те бяха от бедни семейства, единици бяха тези, чиито близки можеха да осигурят нужната сума.
И трябваше да си заминат. Поне обратният им билет беше осигурен!
Изпрати ми писмо за датата и часа на излитане.
Нямаше да мога да понеса такава раздяла.
Мълчах. Страдах. Но нямах друг избор — аз оставах сама срещу всички.
Децата ми имаха нужда от мен — аз и той просто трябваше да се примирим със съдбата.
В деня на отлитането му, през сълзи следях тиктакането на часовника и знаех — сърцето ми завинаги отлита там, в далечната, загадъчна, бленувана Никарагуа…
Оставаха писмата.
И неумолимото ВРЕМЕ, което щеше да свърши останалото.
Писа ми още щом пристигна в Гранада — тъжни редове от една наранена душа.
Пращаше ми картички за Коледа, за рождения ми ден…
А аз нямах сили да му отговоря — чувствах се виновна. И това празно, отсъстващо сърце!…
Когато събрах сили да му пиша, бяха минали цели пет години.
Писмото му не закъсня — аз бях закъсняла. Най-после беше намерил сили да продължи живота си нататък — учеше медицина и беше намерил отново надеждата и любовта в лицето на една жена…
Повече не писа.
Много години по-късно помолих една моя кореспондентка от Интернет да му се обади и да го поздрави от мен за рождения му ден. Исабел веднага ми писа — много се радва, че го помня. И той ме помни и обича… Предава ми чрез нея поздрави. Чака да му се обадя по телефона.
А аз така и не намирам кураж да набера телефонния номер, да чуя гласа му след толкова години…
Аз позволих да убият най-красивото цвете, което е покълвало някога в човешко сърце.
Ако все още можеш — прости ми, любов моя!…
Досие 11: Казанова
Не умрях след раздялата с Индианеца.
Просто заключих сърцето си. Или по-скоро — изгубих сърцето си някъде там, в Латинска Америка.
Останаха първосигналните усещания на тялото за щастие, но никога повече душата ми не откликна на друга душа.
Краткотрайните ми срещи с Казанова носеха вкуса на тръпчиво, силно вино, което ни прави по-живи, кара ни да се радваме на дребните неща от живота…
Все пак, човек има нужда и от това.
Но нищо повече, нищо повече…
Досие 12: Самотникът
Колкото и странно да звучи, точно Самотникът е човекът, който ме въведе в тънкостите на политиката. До Нежната революция през 1989 година не съм членувала в никаква партия. Всъщност имаше само една, а аз съм поет по душа, не приемам ограниченията. По същата причина съм и заклета републиканка — не мога да понеса мисълта за наследствено предаване на властта и абсолютизма.
Когато на 12.01.1990 г. във Велико Търново се учреди организация на Зелената партия в България, аз бях сред учредителите. Екологията прилягаше на моето отношение към природата и хората.