Любовни досиета

Бяхме два далечни свята, които взаимно проникват един в друг, опознават се, обогатяват се, подкрепят се…

И неусетно идва любовта.

Най-светлото и най-чистото чувство, което е озарявало през тези години сърцето ми! И същевременно — най-хуленото, най-анатемосваното…

Българинът винаги се е хвалел със своя подчертан интернационализъм, но дълбоко в себе си е бил винаги расист — може би защото нашите земи през столетията са били кръстопът на толкова различни раси и народи, че генетически е закодирал омраза и ненавист към другите нации.

Съседи, колеги, приятели, роднини — почти всички тръгнаха на кръстоносен поход срещу двама ни.

Сплетните и заплахите отчуждиха децата ми от него — а те така добре се разбираха в началото…

Имах сериозни проблеми в службата си — направо поставена дилема — или работата, или той.

Една от колежките старателно изваряваше чашата ми от кафе, защото „нали ги знаете онези никарагуанци какви са, току виж СПИН…“

Имаше обаждания и заплахи по телефона.

Изобщо бурята над главата ми назряваше — ОБЩЕСТВОТО не искаше да приеме, че един свободен, млад мъж на 26 години (но никарагуанец!!!) и една разведена, свободна жена на 39 години (българка, инженер) могат да се обичат, че искат да се оженят…

Индианецът реши да се измести в друг град, да премине към друга група. Да се успокоят духовете… А и аз не биваше да си губя работата — нали бях глава на семейство, заплатата ми не беше кой знае колко голяма, но ми стигаше да си храня децата.

Виждахме се рядко. Той идваше по-често. Понякога и аз пътувах до с. Ведраре.

Кратки срещи.

Гладуваше през седмицата (ядеше варена царевица от нивата до общежитието, където живееха), за да има пари за път до Търново, за скромни подаръци за Искра и Ники, за мен…

Имах и добри приятели — приемаха ни, радваха се на светлината, която ни обгръщаше — въпреки всичко и всички, които се бяха изправили срещу нас.

В онези години ежегодно набираха доброволци от всички социалистически страни (включително и от България ) да помагат при прибирането на кафеената реколта в Никарагуа. Това беше почти единствената експортна стока и „контрите“ атакуваха най-вече тези райони. Реших и аз да си подам документите. Исках да видя родината на Индианеца, да се срещна с майка му, с близките му… А и от чисто интернационална солидарност пак бих отишла.

Не ме одобриха, но успях да се свържа с един студент от Габрово, който заминаваше — предадох му една карта на Никарагуа, нека поне тя да премине през планини и морета, да ми събере автографи от тези, които са били там…

Разгръщам често тази безценна за мене географска карта. С много ведро чувство за хумор момчетата от интернационалната група са ми написали послания, които и сега стоплят душата ми… Послания, писани на коляно, в сърцето на Никарагуа, едва ли не под куршумите, в селцето Ла Лагуна на 20.02.1988 година: „Все още има живот на този свят“ — Митко; „Един за всички, всички за един“ — Кирил; „Имаш един живот — изживей го!“ — Стоил; „Дойдох, видях, победих!!!“ — Евстати; „Y love you!“ — Пламен; „Тръгнахме интернационалисти, станахме интертуристи! Да вярваме в бъдещето!“ — Г. Спасов; „Край с победа! Какво по-хубаво от това?!“ — Красимир; „И този път успяхме!“ — Т. Димитров; „Не бийте децата!“ — М. Ортега; „Неправдите отварят рани, но нямаш право да си слаб. Пречистваме и съвест, и епоха, а себе си мърсим със куп неща, но зная аз, една е нашата посока, в различните посоки на света!“ — Любо. Има и посвещения от поляците в групата, а един от тях е означил точното местонахождение на лагера и е написал „Hotel HILTON — ***“