Бялата зима на аристократите
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бялата зима на аристократите». Краткое содержание книги:
Толкова!
— Слагайте парашутите!
— За проверка!
— Тръгвайте!
При първото ни запознанство той се беше въплътил в ролята на сакат, сляп и ням. Набута в ръцете ми бележка, в която цитираше Буаст: „Милосърдието е ключът към сърцето“ И красноречиво ме подпря със смрадливата си шапка. Имах съмнение, че тази шапка на младини е била бомбе. Наведох се към ухото му и пошепнах:
— Мисли освен за сърцето ми и за черния си дроб! Паричките, за които се пазариш, могат да го увредят. Особено, ако ги дадеш за пиене!
Наведе се към мен и тихо сподели:
— Болен черен дроб е нещо наистина лошо. Но пък да го разболяваш е едно от най-приятните неща. — И допълни: — Прости Боже мене, грешния…
Универсалитетът на Бога го вкарва и в нелепи ситуации. Всеки тарикат, който е усвоил определен набор от думи, фрази и жестове, може да си проси от името Божие пари. Които да прахосва и за неугодни Богу неща. Все пак Раб Пепо не беше от големите грешници. Пиенето е един от пороците, но не най-тежкият.
След като излязохме, вятърът отново ни заблъска. Най-близо беше кафето на университета. Но ако отидехме там, рискувахме да станем обект на маймунско любопитство на мои познати. Чудо голямо… В кафето имаше три двойни маси. Дано поне едната от тях бъде свободна.
Две от масите бяха свободни. Отидох, взех кафе и когато поставях чашите върху плота, видях, че ръцете на Барбара са зачервени от студа. Дадох й възможност да поеме няколко глътки от кафявата течност и взех дланите й в своите. Ако направех това срамежливо под масата, се получаваше глупаво. Гледахме се и мълчахме.
Не знам как съм изглеждал в тези минути. Беше ми хубаво, навлизах в света на тези очи със съвсем малки златисти звездички в тях. И ми беше приятно, че съм ги накарал да греят по този неповторим начин. В ума ми се мяркаше някакво недооформено сравнение — може би с фенерджията, познатия на Малкия принц. Само че той разпалваше уличните фенери на една малка планета. А аз — топлещата душата светлина на две очи. Спомням си, че тогава за пръв път се замислих, каква би била Барбара след… трийсетина години например. Вероятно напълняла? Вероятно — пообеляла, ако не се боядисва? Жените взимат мерки и крият, каквото могат. Е, след трийсетина години и аз няма да съм първа хубост… Сигурно ще съм с просветнало чело? Може би — с кубе, лъскаво, с цвят на морков? Ама че съм сбъркан… Какво значение има какви ще сме след години? Важен е днешният ден! Постепенните промени не притесняват човека. Сривовете на душата идват с резките изменения.
По едно време се появи Нено. Ухили се приятелски още отдалеч, взе си стол от съседната маса и безцеремонно се натресе при нас.
— Гугукате ли си? Аз съм Нено… — и подаде ръка.
Барбара ме погледна въпросително — няма ли да пусна дланта й? Опита се да я измъкне, но аз я задържах.
— Абе, ти си голям ревнивец! Пусни ръката на момичето поне да се запознае с мен…
— Няма пък! Някой да те е викал?
Неговото появяване не ми беше неприятно. Това беше игра. Разтворих длани, хванах китката на Барбара, подадох я за здрависването и я издърпах.
— Какво намираш в този… турчин? Омотал те е като октопод!…
Въпреки близостта на езиците Барбара вероятно разбра само последната дума. И попита:
— Цо?
— Какво ме пита? — осведоми се Нено.
— Казва ти просто „Какво?“. Говори с нея по руски.
— Знам, че поляците не обичат руския…
— Не става въпрос за обич или омраза, а за език. Който се ползва и от добрите, и от лошите. Отказват да го ползват само глупавите…
Барбара хареса Нено още от първия момент. Разприказвахме се тримата. Бърборехме си някакви остроумни глупотевини и се радвахме на сладостта на празните думи. Обичах приятеля си, обичах Барбара и се греех на най-приятната естествена топлина, след тази на слънцето.
По някое време разбрахме, че в Мензата има за вечеря шницели и пъргаво се изнесохме към студентския стол. Контрольорът пред вратата се опита да спре Барбара за карта, но аз му изръмжах в ухото:
— Колега, това хубаво дете гладно ли да го държим?
— Защо, ще се разплаче ли?
— Не става въпрос за плач, а за радост от живота.
— Май не е българка?
— Хич даже не е — и се намъкнахме в огромната, поела десетилетните миризми на ястия зала.
Хапнахме шницели и пак се смяхме. На какво? На тия години човек се смее на всичко. Стига да не го е хванала някаква блокировка на самочувствието…
А после цяла вечер се разхождахме с Барбара. Вятърът малко попритихна. Но все още можеше да служи като претекст да се забутваме някъде на скрито и на завет. С всяко притаяване все по-настойчиво я притисках, докато започнах да осъзнавам, че правя глупост. Влудявах и нея, и себе си. А нямаше къде да я заведа. Колко е важно да имаш свое място, където да си бъдеш само ти. Или където да можеш да заведеш един човек, с който да изживееш тази толкова приятна лудост.