Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие». Краткое содержание книги:
Избрах обиколен маршрут, по-скоро за да угодя на зараждащата се носталгия, отколкото заради обичайната си предпазливост. Видях, че „Сукумвит“ се е променила много през десетилетията след наситените с изживявания дни, които бях прекарал тук по време на войната, но бе запазила същинската си природа. Вярно, тогава нямаше небостъргачи, нито лъскави молове, и уличното движение, макар и хаотично, не беше достигнало съвременните си размери на библейска напаст. Но мирисът, излъчването, и тогава и сега, бяха на долнопробна търговия — най-вече сексуална. В съзнанието ми „Сукумвит“ беше свързана все с последни неща: последният купон през последната вечер, която всички искат да продължи вечно, защото утре си пак на война; последната възможност за разгулно поведение, за което със сигурност ще съжаляваш в светлината на утрото; последната отчаяна спирка за тези жени, чиито прелести, а оттам и цени са паднали до дъното дори по стандартите на близкия Патпонг.
Крачех по улица „Сукумвит“ и се оставях на тълпите да ме носят, да ме подминават и отново да ме повличат със себе си. Господи, как се беше разраснало това място. Разбира се, след войната бях идвал още няколко пъти и дори веднъж по работа — един японски емигрант, — но овехтялото ми с трийсетина години усещане за мястото отказваше да се подчини на променената топография. И тогава имаше улични търговци, но не чак толкова много. Сега задръстваха тротоарите и продаваха какви ли не боклуци: фалшиви куфари, фалшиви часовници, пиратски дискове, тениски с надписи „Същото-същото“ и „Няма пари, няма медец!“ Подвикваха на минувачите, съревновавайки се с глъчта на тълпите, рева на автобусите, далечния вой на мотоциклетите и тук-туките, лавиращи по задръстените улици. В ноздрите ми нахлуваше мирис на дизелово гориво и къри и си мислех: „Да, същото-същото, всичко си е същото“, и се учудих от внезапната тъга и усещане за загуба, на които не можех да дам име. Тук нищо не беше същото, но на мен ми миришеше като същото и дисонансът беше объркващ.
Продължих да крача. И тогава със смесица от удоволствие и ужас се натъкнах на находка от миналото — хотел „Маями“, който продължаваше все така да си стои в края на улица „Сой“ №13. Запуснат и олющен след възхода през шейсетте, когато беше служил за база за отдих на американската армия, в момента приличаше на архитектурен среден пръст, насочен към богатия небостъргачен Банкок, израснал около него. Докато го подминавах, зърнах побелял емигрант, застанал на един от прозорците да гледа улицата с изражение на човек, получил доживотна присъда за престъпление, което отрича да е извършил. Реших, че е възможно да съм видял някой от първите обитатели на хотела, инат и анахроничен като самия хотел. Продължих да крача. Араби и сикхи с тюрбани на главите пушеха и посръбваха кафе под ръждясалите сенници на порутени дюкяни. Проститутки се спотайваха във вестибюлите на салони за масаж, минувачите не обръщаха никакво внимание на тъжните им очи и отчаяните им усмивки. Някакъв дебел и увит в мръсни дрипи просяк с отрязан крак подрънкваше канчето си с монети към мен от тротоара, където лежеше. Дадох му няколко бата и продължих. Половин пресечка по-нататък сергиите на уличните търговци се разделиха за миг и видях табелата на бар и кафене „Терма“, най-долнопробното от всички долнопробни заведения, приютявало някога жените, които обслужваха войниците от „Маями“. Зачудих се дали посетителите му продължават да го наричат — напълно уместно и неизбежно — Термитника. Предишната сграда очевидно беше съборена, но Термитника беше възроден, демонстрирайки с прераждането си, че макар тялото да е тленно и смъртно, за добро или лошо духът е вечен.
Минах покрай търговец на ножове и се възползвах от възможността да се въоръжа с фалшив сгъваем „Емерсон“ с дървена дръжка и десетсантиметрово, назъбено до половината острие. От доста време се справях без оръжие и ми беше добре. Ако не друго, човек се държи по различен начин, когато е въоръжен, а има хора, които забелязват това поведение. Пък и несъмнено скапаната ми легенда на цивилен щеше да се компрометира донякъде, ако ме хванеха, че нося сгъваем сатър или друг скрит кухненски прибор. Оставаше въпросът и с кръвта, която може да те опръска целия и да осуети намеренията ти да се слееш с тълпата след среща от близък вид. Реших обаче, че съотношението между цената и ползата се беше променило. На първо място, защото вече не бях бърз както някога. Нито толкова издръжлив. Чудех се и дали случилото ми се в тоалетната с Мани не беше следствие от остаряването. Беше се наложило Докс да ми спасява задника, както го беше сторил и в Квай Чунг преди година. На всичкото отгоре самото ми завръщане на „Сукумвит“ доказваше колко съм остарял и как нещата, които някога правех само с ръце, сега биха били извършени по-ефикасно с инструмент.