Черният Олшански замък

— Нищо подобно! Всички са яки като бикове.

— Толкоз по-добре — той с явно облекчение дръпна от цигарата, — значи, просто притежавате странностите на стар самотник. Също като мен. И като Хилински. И като всички подобни.

— За какво се отнася?

— Педантичен сте в дребните неща. Ето, идвал съм у вас. Всичко е на мястото си. Тук е хартията, там е пепелникът, там на мястото си е едно, тук — завинаги — друго. Пакетът с цигари се отваря по този начин. Млякото се купува само в един магазин. Цветята — само от павилиона на „Варски“, макар че отсреща има цветарски магазини. Сигурно ви бръсне само един бръснар.

— Вярно — засмях се аз. — Ако не е на работа, или така си ходя небръснат, или се бръсна в къщи…

— И телякът ви е само един. Освен това не разтваряте книга, преди да си измиете ръцете. Ако книгата е стара, непременно ги измивате и след четенето. Веднъж на месец си изтупвате килима, а два пъти седмично го почиствате с прахосмукачката.

— Слушайте — почудих се аз, — откъде знаете това?

— Нищо не зная. Просто „умозаключавам“, правя си изводи.

— Но за какво?

— Професионален навик. Както всеки на мое място.

— Е, какви са изводите?

— Те не засягат вас. Просто сте педантичен като стар ерген. Такива хора или са ужасно разпилени, държат в къщи обувките си на масата, или са като вас… Но понякога подобно нещо е признак на някои отклонения в психиката. При епилепсия, при първия стадий на някои други заболявания.

— Ако разсъждаваме така, значи, повечето германци са епилептици. Но нали всеки си организира живота, колкото може по-удобно.

— Не се шегувайте. Ето ви един пример, доста тежък — Достоевски.

— Много съм поласкан — продумах аз.

Засмяхме се. Можех ли да предполагам, че наистина ще трябва да търся помощ от него? И то доста скоро след това.

На площадката зърнах Хилински, който тъкмо си влизаше в къщи.

— Пак ли има нещо? — Той ме огледа внимателно.

Разказах му.

— Заминал е нанякъде — Адам бе страшно уморен. — Може да е заседнал във Вилнюс. А дето не те е предупредил, че ще се забави — може да има какви ли не причини. Не е малък. Пък и не сте чак такива неразделни приятели.

— Все пак аз съм му единственият приятел. Не би се забавил толкова, нали е болна бившата му жена. Всеки ден очакваше тя да му се обади. Ужасно се безпокоя, Адаме.

— Добре, щом е така, ей сега ще позвъня на Шчука — приятели сме с него. Да направи справка дали не са намерили някой… не опознат. И ще дам твоя телефон. Та ти да се срамуваш, ако този… твой… ти подари някой свещник от Вилнюс. Хайде, довиждане, мили ми фантазьоре. Ще звънна, ще се помоля богу и ще се тръшна да спя.

… Минаха още два дена. В четвъртък или в петък, някъде към четири сутринта, телефонът ми иззвъня. Стреснат в съня си, грабнах слушалката.

— Ало! Хилински ни се беше обадил от ваше име — дочух нечий плътен глас.

— Да — като си припомнях с усилие за какво става дума, отвърнах аз. — Космич е на телефона.

— Нуждаем се от вашите услуги. Бихте ли дошли за опознаване на един труп?

— Разбира се — гласът ми пресекна.

— Колата ще ви чака след десет минути пред входа.

— Добре. Обличам се и веднага слизам.

Тръпнещ от недоспиване, от вълнение и студ, изпълнен от недоумение какво може да означава това, слязох по стълбището и попаднах сред проникваща до костите мъгла сякаш на дъното на млечно езеро. След минута от мъглата се подадоха пъстри като дъга, размити петна на фарове.

В джипката беше горещо от мотора и някак особено приспиващо. Тримата мъже, които пътуваха с мен — по-скоро ме съпровождаха — през цялото време си разчекваха устата от прозевки. Миришеше на бензин, на мокър вълнен плат и на още нещо. Един мъж на около петдесет години, седнал до якия шофьор, ми подаде топлата си и силна ръка. Той беше Андрей Шчука. Лицето му бе обикновено, от онези, за които се казва, че нямат „особени белези“, ако не бяха петте или шестте белега по врата и по ръцете му. В същност и те не бяха твърде забележими. А винаги ми бе харесвало как ми стиска ръката: за много качества съдя по ръкостискането.

Лейтенантът, който седна до мен, приятно поруменя и ми подаде малката си хладна длан.

— Якуб… Иванович Клепча… много ми е приятно.

Е, поне този изглеждаше уравновесен. Слава богу!