Човек на почит
- Автор: Лондон Дарил
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Величков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Човек на почит». Краткое содержание книги:
След часовете Бепи се скри в сградата и се опита да остане спокоен. Погледна през прозореца и видя, че го чака цяла армия. Промъкна се в кабинета на заместник-директора и се обади на Червения по телефона. Никой не му отговори. Обади се на приятелката на Червения, за да провери дали не е там. След училище Червения обикновено я чукаше или вкъщи, или у тях, преди майка й да се прибере от работа. Норма вдигна телефона и каза, че е отишъл в игралната зала преди около петнадесет минути.
— Как така днес не е при теб, Норма? Много ми е необходим.
— Защото не съм разположена. Всеки месец се случва — отговори му тя.
— Норма, направи ми една услуга. Изтичай до игралната зала и извикай Червения да ми се обади на този номер веднага! Здравата загазих. Моля те, направи го още сега. Важно е. Ще чакам до телефона. Побързай. Имам сериозен проблем.
— Ама аз съм с превръзка. Имам болезнени спазми. Не мога…
— Ей, Норма — прекъсна я Бепи, — майната им на превръзката и спазмите ти. Повикай ми Червения веднага. Не говори като глупачка. Побързай! Въпросът е на живот и смърт. Едни чернилки искат да ме очистят.
— Добре, Бепи, отивам. Стой до телефона, а аз ще изтичам да го доведа.
— Благодаря ти, Норма.
Часът беше четири следобед. Бепи се чувстваше съвсем безпомощен в празното училище. Макар че носеше единия от откраднатите в кафенето на Дебелака пистолети, разполагаше само с шест патрона. Хората навън бяха четиридесет или петдесет. Обаче той не искаше да застреля някой от тях пред очите на цялата тълпа. Беше достатъчно умен да не го прави.
Изминаха петнадесет минути, но му се сториха като часове. Телефонът иззвъня. Бепи бързо вдигна слушалката и чу гласа на Червения.
— Каква е тая паника, Бепи? Какви са тия негри, дето искат да те убият?
— Червен! Здравата са ме сгащили тук, петдесет чернилки ме чакат пред училището. Намирам се в тази част на сградата, която гледа към жилищния комплекс. Наблюдавам ги през прозореца. Вече танцуват бойния си танц. Единственият все още отворен вход е от тази страна. Всички останали врати са заключени. Събери колкото можеш повече хора. По най-бързия начин! Вземете си пищовите, тръбите, щеките за билярд и елате да ме измъкнете от това шибано място, преди да е спрял барабанът. Когато ви видя, че спирате с колата навън, ще изляза и ще стрелям. Разбрахме ли се, Червен? Направи го бързо, преди тия маймуни да са ме изяли жив.
— Идваме веднага, Бепи. Не се притеснявай. Преди да са свършили бойния танц, ти ще си в безопасност — отговори Червения.
След четиридесет минути три коли спряха пред училището. В тях Бепи видя приятелите си от Бруклин, натъпкани един върху друг. През прозорците стърчаха билярдни щеки. Там бяха даже и по-големите момчета от квартала — младежи на по двадесет, двадесет и една години от игралната зала „Форт Хамилтън“. Представляваха страхотна гледка.
„Гледай ги тия нехранимайковци — помисли си Бепи. — Чудесни са.“ Стана му приятно, че приятелите му са дошли да го защитят. Задължен беше на Червения за помощта. Както се бяха уговорили, той изтича навън и пистолетът му забълва огън. Приличаше на Били Хлапака. Не се опитваше да улучи някого, а просто искаше да им покаже, че е въоръжен. Беше направо невероятно колко бързо можеха да бягат всичките.
На другия ден, след като чу за конфликта, Паскуале склони, че от Бепи няма да излезе шивач или обущар, нито пък цигулар. Беше си мечтал синовете му да станат шивачи или обущари, а по едно време искаше от Бепи да се научи да свири на цигулка.
Обаче Бепи имаше други мечти. Той искаше да влезе в големия бизнес и големите пари и не го беше страх да направи всичко, което потрябва, за да го постигне. Помнеше как подритваха италианците в Ню Йорк преди години и никога нямаше да забрави болката и унижението в погледите на родителите си. Неговият баща се съсипваше от работа, тикаше талигата и продаваше риба в квартала. И след като цял ден е бутал тази талига под палещото слънце, при температура над тридесет и пет градуса, често се случваше да припечели само два долара.
— Какво мислиш, че ставаше? — каза Бепи на Але Хоп един следобед, в който се бяха отдали на спомени. — Един полицай, ирландец, връчваше на баща ми квитанция за два долара глоба, защото бутал талигата по улицата в неправилна посока. Това не е ли гавра? Но с нас няма да е така! Помни ми думата, Але, няма да бъде така! Има някои хора, като господин Морано, на които никой не смее да се подиграва! Знаеш ли с какво се потят те, Але? Жени с големи цици и изискани вина. Ето така искам да се мъча и аз.