Човек на почит
- Автор: Лондон Дарил
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Величков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Човек на почит». Краткое содержание книги:
Подобно на музиката, метрото притежаваше някаква особена магия, която размътваше скудоумните мозъци на някои и ги караше да следват порива на слабините си. Опипвачът — една особена порода — си избираше някое стоящо самичко, хубаво момиче и то се превръщаше в сутрешния му триумф или в преследвана жертва. Той обикновено маневрираше сред навалицата, винаги с усмивка и извинение, но упорито напредваше към нея. Не липсваше и жената опипвач. Тя седи и чака жертвата й сама да дойде при нея. Понякога, ако извадиш лош късмет, вместо зажадняла дама ти се лепва мъж, който се опитва да те погали по члена. И така, пътуването с метрото беше неразделна част от живота на подрастващите в прекрасния град Ню Йорк.
Един ден, когато Бепи бе отишъл в мъжката тоалетна на училището, там влезе високо русо момче. Беше поне метър и деветдесет и държеше баскетболна топка до гърдите си. В облицованото с плочки помещение прокънтя зареден с женственост глас.
— Здрасти, мъжки.
Бепи вдигна поглед към лицето на русия гигант и го зяпна, без да знае какво да му каже.
— Какво става, синеокия? — попита накрая той.
Онзи, притиснал топката до гърдите си, отвърна с широка усмивка:
— Надявам се, че ти ставаш.
Бепи се озърна.
— Ама и днес е един ден, а?
— Да бе, нали?
Бепи се усмихна и после каза спокойно:
— Съжалявам, синеокия, ще закъснея за час по шивашка практика.
Свикнал с училищата в Бруклин, Бепи не можеше да понася това ново училище. Осемдесет процента от учениците бяха черни. Изведнъж той попадна в малцинството и това не му харесваше. Липсваха му шантавите момчета от Бруклин. Те си се събираха при сладкарницата и похапваха сандвичи с кюфтета и италиански хлебчета с наденица, а в същото време той бе сред съвсем непознати, надянал престилка като обущар. За него това бе друг свят. Всичките му приятели имаха кратки прякори, докато тези типове носеха внушителни имена като на надути политици. Сред новите му съученици имаше Джон Ърл Б. Валънтайн, Чарлтън Тиъдър Дж. Уошингтън, Оби Лий Уилиамстън и Робърт Ливингстън Паркинсън. В това училище Бефино нямаше на кого да се опре, нямаше приятели. Чувстваше се като захвърлен сред бетонна джунгла.
Един ден някакво момче каза на Бепи:
— Хей, ти, мръсен жабар, лапни ми чепа. Хайде. Лапни ми чепа, казах.
— Добре — отговори му Бепи. — Извади го! Извади го!
Момчето се обърна и побягна по-бързо от вятъра, преследвано по петите от Бепи с нож в ръка.
На другия ден чернокожите обявиха война. Малцината евреи бяха угрижени. Трима от тях разговаряха възбудено, след като бяха нападнати в мъжката тоалетна:
— Кой започна тази война и защо? Заплашват да избият всички бели в училището. Процентното съотношение не е в наша полза — твърдеше едното момче.
Опитвайки се да мобилизира еврейчетата да отвърнат на удара, Бепи им отговори:
— Можем да ги победим! Майната им на процентите и на тия черньовци. Кой мислите, че започна, майка му стара? Давайте да съберем нашите хора и да свършваме. Можем да се бием с тях даже и на техен терен — крещеше той.
— Белите сме само двайсет процента. Не можем да спечелим в открита война. Нямаме достатъчно хора. Как да победим? Процентите са срещу нас.
— Нали ни се полага закрила? — попита едно момче.
— Полагат ти се фъшкии — кресна му с отвращение Бепи. — Щом искаш закрила, трябва да се бориш за нея.
Те обаче не пожелаха да се обединят зад него и настояваха, че училищната управа трябва да се нагърби с решаването на въпроса. Бепи знаеше, че са прави за процентите. Липсваше нагласа за победа. Разбираше, че му е нужно подкрепление от бруклински момчета. Не можеше да се справи с тази битка сам и съзнаваше, че в скоро време ще претърпи първото си крушение в това училище.
Оттогава той носеше пистолет дори в часовете. Принуден бе да пикае по разни ъгълчета извън сградата. Веднъж две чернокожи момчета го нападнаха в тоалетната. Би се с тях в продължение на петнадесет минути. Беше добър уличен побойник и въпреки че понесе доста удари отвсякъде и го отупаха здраво, успя да нарани лошо единия от тях. Накрая боят бе прекратен от други момчета и учебните занимания продължиха, но местните хъшлаци не се отказаха от войнственото си настроение. Разправяха из цялото училище, че след часовете ще го хванат и ще го убият. Заплашваха го цял ден. Чернокожите крачеха из коридорите в междучасията и викаха: „Ще те чакаме, жабар!“