Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Ами с главата как си? — поинтересува се Крилан.
— Май е наред.
— Колко прави дванайсет по дванайсет?
— Рогата дузина — разсмя се Радослав.
— А девет по три по три?
— Ммм… Не го знам как се казва това число.
— Осемдесет и едно.
— Вземаш ме на подбив. Сетих се. Три четвърти от Голяма Руна.
— Това е фамо-граморско, не е шарканско числително.
> Смятам, че си на задоволително ниво — рече Алванд, който досега бе изучавал гърба на Дичо с особено пронизващ поглед. — Време е да тръгваме.
— Не съм ял.
— Яж тогава, Радо, да не чакаш да ти дъвча? — смъмри го Крилан.
Нощта бе прохладна. Напомни на Дичо за студената стрела. По кожата — и змейската, и човешката — полазиха страхливи мравки.
Тримата изкатериха брега и спряха на плешива бабуна. Облачни нишки и пипалца събираха прашеца светлина от две малки луни, увиснали над противоположните краища на хоризонта. Бледото сияние озаряваше вълнистото море от тръстикотрева наоколо. Снежният връх на планината висеше под небето. Глухо крякаше някакво животно и гласът му се пръскаше в едва чуто ехо по овразите. Цвъртеше нещо като щурец, но несмело, сигурно температурата още не му се нравеше.
Наистина е ранна пролет, помисли си Радослав. Растеден на фаморски. Сезонният кръговрат още не е натиснал спусъка на бурния цъфтеж на растенията, но щом това стане, вълна от пробуждане ще се плъзне от екватора към полюсите, моментът наближаваше. Тогава щурците ще пеят оглушително в намаляващите нощи, птиците ще изнасят дълги концерти. Вечер ще пълзят по разшаренилите се треви безбройни светулки, сякаш звездички, изсипани от Гръбнака на Нощта, Млечния път. Ще пърхат криле, животни ще шумолят и реват към луните, а отвсякъде ще гъделичкат носа уханни, дивни аромати, понякога чак ще задушават… Янкуловите създания съвсем ще престанат да спят през периода Двуслънцие. В Няманощието и райковите организми ще ограничат времето си за почивка до дрямка в най-жегавите часове. Във водоемите ще квакат жаби и ще играят риби. Кашеп ще стане пленително красиво място, откъдето и да го погледнеш — от собствената му повърхност, откъм космоса, в зенита на оптически изкълчения небосвод на Ишчел и другите луни.
А Пролетта ще докосне и тях, ще разтвори и призове към нежно краткотрайно великолепие милиарди цветя, дори плосковърхите планини на ранения Клех ще се съживят… и ще дойде време за мартеници.
Видението се разсея, Радослав замига и се озърна към Крилан.
— Размечтах се — виновно прошушна змеят. Алванд ги повя с бърза вълна споделено веселие… и отново се вкорави, сурово съсредоточен върху задължението си на Водач. Сякаш нервите му станаха жици, а разумът — безчувствена изчислителна машина със заредена програма за тактическа оценка.
Нощта бе пустинна, нощта бе опасна. Ту едната, ту другата малка луна, а неведнъж и двете заедно, помръкваха под облачно фередже. И в сенките можеха да дебнат зловещи и зложелаещи неща — живи, изкуствени, бездушни и душевно мъртви. Врагове.
— Не прекалявай, Радо. Дръж въображението си в мастилницата за поезия.
— Ех, у̀мреш си да напътстваш… батко.
— Умрем да съм змия, ем лежим, ем одим.
— Отхапи си краката!
Обхващаше го неудържим смях. Осъзнаваше, че това е закъсняла нервна реакция на стреса — поне така мъдро си каза наум, — но бе безсилен да се удържи. Хвана се за корема и захълца в шлема.
Истерията го напусна след няколко минути. Чувстваше се отмалял, но и пречистен от смеха — най-доброто лекарствено средство, билка за душата против повечето неприятности в живота. Следваха цигарите, прилагани в онези случаи, когато никак, ама никак не ти иде да изцедиш и крива усмивка даже.
През цялото това време змейовете се вслушваха в пространството, сканираха земята и въздуха. Кимнаха си, кимнаха на Радослав. И тримата излетяха — Дичо стиснал змейските опашки — и поеха ниско-ниско над терена, бръснейки с кореми връхчетата на високите треви. Ципести драконови криле безшумно изтласкваха въздуха назад и назад — за един замах — седем километра…
Навярно бе рисковано да летят. Няколко пъти змейовете блокираха съзнанието на човека-витяк, но не кацаха, само се снишаваха. За сметка на това много скоро се заиздигаха, без да се отлепят от земята — бяха достигнали целта си, полите на планината задаваха все по-стръмен полет. Ако сабята не беше на кръста на Радослав, новата ѝ желязна ножница би изсичала искри от камъните — толкова плътно се държаха над безкрайния сипей едри морени. Планината надвисваше над тях, Дичо видя ярка жълта звезда над самия контур на белеещия се връх. Тукашният Марс, помисли си той механично.