Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Какво изобщо знаете за това? — доктор Стедлър посочи Ксилофона.
— На кого му пука? Техничарите вървят по сто за долар в наши дни! Изчезвай! Това не е Вашингтон! Няма да стигнат до никъде, ако се пазарят с тоя призрак от радиото и произнасят речи! Действие — ето какво е нужно! Пряко действие! Изчезвай, докторче! Времето ти свърши — той се люлееше нестабилно назад-напред и от време на време се хващаше за някой лост на Ксилофона. Доктор Стедлър разбра, че Мийгс е пиян.
— Не пипай тия лостове, глупак такъв!
Мийгс дръпна неволно ръка, сетне я размаха предизвикателно към панела.
— Ще пипам каквото си искам! Ти не ми казвай какво да правя!
— Дръпни се от панела! Махай се оттам! Това е мое! Разбираш ли? Това е моя собственост.
— Собственост ли? Ха! — Мийгс се изкикоти така, сякаш лаеше.
— Аз го изобретих! Аз го създадох! Аз го направих възможно!
— Тъй ли? Ами много благодаря, докторче. Много благодаря, ама вече нямаме нужда от теб. Имаме си собствени механици.
— Имаш ли представа какво е трябвало да знам, за да го осъществя? Ти не можеш да измислиш и една тръба! И един болт!
Мийгс вдигна рамене.
— Сигурно.
— Тогава как смееш да мислиш, че можеш да го притежаваш? Как смееш да идваш тук? Какво право имаш върху него?
Мийгс потупа кобура си.
— Ей това.
— Слушай, пиян простак такъв! — извика доктор Стедлър. — Знаеш ли с какво си играеш?
— Я не ми говори така, стар глупак! Кой си ти, че да ми говориш така? Мога да ти счупя врата с голи ръце! Не знаеш ли кой съм аз!
— Ти си уплашен главорез, който е излязъл от дупката си!
— О, така ли? Аз съм шефът! Аз съм шефът и няма да ме спре някакво си старо плашило като теб! Махай се оттук!
Те стояха и се гледаха за момент пред панела на Ксилофона, и двамата приклещени от страх. Непризнатият корен на страха на доктор Стедлър беше трескавата му битка да не признае, че наблюдава крайния си продукт, че това е неговият духовен син. Страхът на Къфи Мийгс имаше по-широки корени, обхващаше цялата вселена; той беше живял в хроничен страх цял живот, но сега се бореше да не признае това, от което се ужасяваше: в момента на неговия триумф, когато беше очаквал да е в безопасност, това мистериозно, окултно създание — интелектуалецът — отказваше да се бои от него и не се подчиняваше.
— Махай се оттук! — изръмжа Къфи Мийгс. — Ще извикам хората си! Ще накарам да те разстрелят!
— Махай се оттук, въшлив, безмозъчен, наперен олигофрен! — извика доктор Стедлър. — Да не мислиш, че ще ти позволя да се възползваш от моя труд на живота ми? Да не мислиш, че заради теб това… продадох… — той не довърши. — Спри да пипаш лостовете, дяволите да те вземат!
— Я не ми нареждай! Не можеш да ми казваш какво да правя! Няма да ме уплашиш с надутите си глупости! Правя каквото искам! За какво съм се бил, ако не мога да правя каквото искам? — той се разсмя и се протегна към един лост.
— Ей, Къфи, по-спокойно! — викна някакъв силует в задната част на стаята и се втурна напред.
— Назад! — изрева Къфи Мийгс. — Назад, всички! Уплашен, така ли? Ще ви покажа аз кой е шефът!
Доктор Стедлър скочи да го спре, но Мийгс го блъсна настрани с една ръка, захили се, като го видя да пада на пода, и с другата ръка дръпна един от лостовете на Ксилофона. Трясъкът — пискливият трясък на раздран метал и на налягания, които се сблъскват, звукът на чудовище, което се завърта — се чу само вътре в сградата. Навън не излезе никакъв звук. Погледната отвън, сградата просто се издигна във въздуха, внезапно и тихо, разчупи се на няколко големи парчета, изстреля няколко съскащи потока синя светлина в небето и се срути в купчина строителни отпадъци. В радиус от сто мили, на територията на четири щата, телеграфните стълбове паднаха като кибритени клечки, фермите се натрошиха на чакъл, сградите в градовете се срутиха като отрязани от един-единствен мигновен удар, без да има време до сгърчените тела на жертвите да достигне звук — и на ръба на кръга, на половината път през Мисисипи, локомотивът и първите шест вагона на един пътнически влак полетяха като дъжд от метал във водата на реката, заедно със западните колони на моста на „Тагарт“, прерязан през средата. На мястото, където бе Проектът X, сред руините нямаше останало нищо живо — освен, в продължение на още няколко безкрайни минути, купчина разкъсана плът и крещяща болка, която някога беше велик ум.