Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Трябва… да го накараме… да поеме властта… Трябва… да го насилим… да управлява — каза Мауч с тон на сомнамбул.
— Сега — обади се Ферис и внезапно снижи глас — виждате ли каква ценна институция е Държавният научен институт?
Мауч не му отговори, но тя забеляза: като че ли всички знаят какво има предвид.
— Възразихте, че моят частен научен проект е „непрактичен“ — меко каза Ферис. — Но какво ви казвах аз?
Мауч не отговори. Пукаше си пръстите.
— Не е време да се гнусим от това или онова — заговори Джеймс Тагарт с неочаквана увереност, но и неговият глас беше странно тих. — Не бива да сме бъзливци.
— Струва ми се… — замаяно каза Мауч, — че… че целта оправдава средствата…
— Твърде късно е за скрупули или принципи — каза Ферис.
— Само прякото действие може да проработи сега.
Никой не отговори — държаха се така, сякаш им се искаше паузите, а не думите да изразят онова, което обсъждаха.
— Няма да подейства — каза Тинки Холъуей. — Той няма да се огъне.
— Ти така си мислиш — каза Ферис и се разсмя. — Не си видял експерименталния ни модел в действие. Миналия месец получихме три самопризнания за три неразкрити убийства.
— Ако… — започна господин Томпсън и гласът му се пречупи внезапно в стон — ако той умре, всички ще загинем!
— Не се притеснявай — успокои го Ферис. — Няма. „Убеждаването на Ферис“ е изчислено срещу подобна възможност.
Господин Томпсън не отговори.
— Струва ми се… че нямаме друг избор… — каза Мауч; беше почти като шепот.
Смълчаха се. Господин Томпсън се мъчеше, бореше се да не забелязва, че всички гледат него. После внезапно извика:
— О, правете каквото искате! Нищо не можах да направя! Правете каквото искате!
Доктор Ферис се обърна към Лоусън.
— Джийн — напрегнато нареди той, все още шепнейки, — изтичай до бюрото за радиоконтрол. Нареди всички радиостанции да бъдат в готовност. Кажи им, че господин Голт ще бъде в ефир след три часа.
Лоусън скочи на крака с внезапна радостна усмивка и изтича вън от стаята.
Тя знаеше. Знаеше какво възнамеряват да правят и какво в тях го прави възможно. Не мислеха, че ще успеят. Не мислеха, че Голт ще се пречупи — не искаха да се пречупва. Не мислеха, че каквото и да е може да ги спаси сега — не искаха да бъдат спасявани. Подтиквани от паниката на безименните си емоции, те се бяха борили с реалността през целия си живот и сега бяха стигнали до момент, когато най-сетне се чувстваха у дома. Не се налагаше да знаят защо го чувстват, те, които бяха решили да не разбират никога какво чувстват, а просто изпитваха чувство на признание, тъй като тъкмо това бяха търсили — това беше реалността, която се подразбираше, отразила всичките им чувства, действия, желания, избори, мечти. Това беше същността и методът на бунта срещу съществуването и на неопределеното търсене на неназована нирвана. Те не искаха да живеят — искаха той да умре.
Ужасът, който тя изпита, беше само кратко пробождане — като шок от смяна на перспективата: осъзна, че предметите, които смяташе за хора, всъщност не са. Остана с чувство на яснота, с чувство за окончателен отговор и за нужда от действие. Той беше в опасност; нямаше време и място в съзнанието й за губене на емоции заради относно действията на приматите.
— Трябва да се уверим — шепнеше Уесли Мауч — че никой никога няма да научи за това…
— Никой няма да научи — каза Ферис, гласовете им съскаха като на съзаклятници. — Това е таен, отделен комплекс в подножието на Института… Звукоизолиран е и е отдалечен на безопасно разстояние от останалата част… Съвсем малка част от персонала изобщо е влизала там…
— Ако трябва да летим… — обади се Мауч и спря рязко, сякаш беше уловил някакво предупреждение в лицето на Ферис.
Тя видя очите на Ферис да се придвижват към нея, сякаш внезапно си беше спомнил за нейното присъствие. Тя удържа погледа му, позволи му да види несмущаваното й безразличие, като че нито я интересуваше, нито беше разбрала нещо. След това, сякаш просто беше доловила сигнала, че това е частно обсъждане, тя се обърна бавно, вдигна леко рамене и напусна стаята. Знаеше, че сега вече едва ли се притесняват от нея.
Тръгна със същото невъзмутимо безразличие из залите и излезе от хотела. Но след една пресечка, когато зави зад един ъгъл, тя изправи глава, а полите на вечерната й рокля заплющяха като платно о краката й от внезапната стремителност и скорост на стъпките й.