Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)

— Ясно.

— До скоро, Плужек.

— До скоро, Фриско.

След по-малко от пет минути тя беше в спалнята на апартамента си и почти късаше от себе си вечерната си рокля. Остави я захвърлена на пода, като униформа на армия, в която не служеше вече. Сложи си тъмносин костюм и — беше си спомнила думите на Голт — бяло поло. Напълни един куфар и чанта с дръжка, която можеше да носи през рамо. Сложи бижутата си на дъното на чантата, включително и гривната от Риърдънов метал, която беше спечелила във външния свят, и златната монета от пет долара, която беше спечелила в долината.

Беше лесно да напусне апартамента и да заключи вратата, макар и да знаеше, че вероятно никога вече няма да я отвори. За миг й се стори по-трудно, когато дойде в кабинета си. Никой не беше я видял да влиза — преддверието беше празно, а огромната сграда изглеждаше необичайно тиха. Тя остана за миг загледана в стаята и във всички години, които се съдържаха в нея. След това се усмихна — не, не беше твърде трудно, — отвори сейфа си и взе документите, за които беше дошла. Нямаше нищо друго, което да иска да вземе от кабинета си, освен портрета на Нат Тагарт и картата на „Тагарт трансконтинентал“. Тя счупи двете рамки, нави картината и картата и ги пъхна в куфара си. Тъкмо го заключваше, когато чу звук от забързани стъпки. Вратата се отвори с трясък и главният инженер нахълта — разтреперан, с разкривено лице.

— Госпожице Тагарт! — викна той. — Слава Богу, госпожице Тагарт, че сте тук! Търсихме ви навсякъде!

Тя не отговори и го погледна въпросително.

— Госпожице Тагарт, чухте ли?

— Какво?

— Значи не сте! Боже, госпожице Тагарт, аз… не мога да повярвам, още не мога да повярвам, но… Господи, какво ще правим? Моста на „Тагарт“ вече го няма!

Тя го гледаше вторачено, неспособна да мръдне.

— Няма го! Взривен! Взривен за секунда, както по всичко личи! Никой не знае със сигурност какво е станало — но като че ли… мислят, че нещо се е объркало с Проекта X и… май са ония звукови лъчи, госпожице Тагарт! Не можем да се свържем с която и да е точка в радиус от сто мили! Не е възможно, не може да е възможно, но изглежда, че всичко в този кръг е било пометено!… Не можем да се доберем до никакъв отговор! Никой не може — нито вестниците, нито радиостанциите, нито полицията! Още проверяваме, но историите, които достигат до нас от периферията на района, са… — той потръпна. — Само едно нещо е сигурно: мостът го няма! Госпожице Тагарт! Не знаем какво да правим!

Тя се втурна към бюрото си и сграбчи слушалката на телефона. Ръката й спря по средата. Сетне бавно, болезнено, с най-голямото усилие, което някога се беше изисквало от нея, тя започна да придвижва ръката си надолу, докато не остави слушалката. Стори й се, че е отнело дълго време, сякаш ръката й трябваше да се движи срещу някакво огромно въздушно налягане, с което човешкото тяло не можеше да се пребори, и в тези няколко кратки момента, във вцепенението на заслепяваща болка, тя разбра какво е чувствал Франсиско в онази нощ преди дванайсет години, както и какво е чувствало едно момче на двайсет и шест, когато е погледнало двигателя си за последен път.