Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Дагни си мислеше, че има някакво чувство на безтегловна свобода в усещането, че телефонната кабина е единствената й непосредствена, абсолютна цел, без оглед на нито една от целите на минувачите по улиците около нея. Това не я караше да се чувства отчуждена от града; за пръв път й внушаваше усещането, че го притежава и че го обича, че никога преди не го е обичала така, както в този момент, с такова лично, тържествено и уверено чувство за собственост. Нощта беше спокойна и ясна; тя погледна към небето — както чувството й беше повече тържествено, отколкото радостно, но съдържаше в себе си очакване за радост, така и въздухът беше повече неподвижен, отколкото топъл, но съдържаше намек за далечната пролет.
Махайте се от пътя ми, дяволите да ви вземат! — мислеше си тя, не с възмущение, а едва ли не развеселена, с усещане за откъснатост и облекчение, насочено към минувачите, към трафика, когато някой се изправеше пред забързаните й крачки, и на всеки страх, който беше изпитвала в миналото. Беше го чула да го казва преди по-малко от час и гласът му сякаш още отекваше във въздуха на улиците и преливаше в далечно ехо от смях.
Беше се смяла триумфално в балната зала на „Уейн-Фолклънд“, когато го беше чула да го казва; беше се смяла с ръка, притисната върху устата, така че смехът да остане само в очите й — и в неговите, когато беше погледнал право към нея и тя беше разбрала, че го е чул. Бяха се погледнали само за секунда, над главите на сащисаната, пищяща тълпа, над трясъка на разхвърляните микрофони, въпреки че всички радиостанции бяха незабавно отрязани, над експлозиите от счупено стъкло от съборените маси, докато хората се блъскаха към вратите.
След това беше чула господин Томпсън да крещи, махайки към Голт:
— Върнете го обратно в стаята му, но го пазете с цената на живота си!
Тълпата се раздели, докато тримата мъже го извеждаха. Господин Томпсън сякаш щеше да рухне за миг, с глава, отпусната на ръката си, но се стегна, скочи на крака, махна неопределено към хората си да го последват и се втурна навън през частен страничен изход. Никой не се обърна към гостите: някои тичаха сляпо, за да се измъкнат, други седяха неподвижно и не смееха да мръднат. Балната зала беше като кораб без капитан. Тя си проби път през тълпата и последва кликата. Никой не се опита да я спре.
Намери ги струпани в малък, частен кабинет: господин Томпсън се беше сгърчил в едно кресло, сграбчил главата си с две ръце, Уесли Мауч стенеше, Юджийн Лоусън хлипаше като вбесено зло дете, Джим гледаше другите с необичайно, очаквателно внимание:
— Казах ви аз! — крещеше доктор Ферис. — Казах ви, нали? Ето докъде стигнахте с вашето „мирно убеждаване“!
Тя остана до вратата. Те като че ли забелязваха присъствието й, но не им пукаше.
— Напускам! — пищеше Чик Морисън. — Напускам! Стига толкова! Не знам какво да кажа на страната! Не мога да мисля! Няма да се опитвам! Няма полза! Нищо не можах да направя! Не можете да ме обвинявате! Аз напуснах! — той размаха ръце в безформени жестове на безпомощност и сбогуване и избяга от стаята.
— Направил си е скривалище в Тенеси — замислено каза Тинки Холъуей, сякаш и той беше взел подобна предпазна мярка и сега се чудеше дали времето е дошло.
— Няма да го запази за дълго, ако изобщо стигне там — каза Мауч. — С бандите разбойници и състоянието на транспорта… — той разтвори ръце и не довърши.
Тя знаеше какви чувства запълваха паузата — знаеше, че без значение какви лични дупки са си приготвили някога тези хора, те не осъзнаваха факта, че всички са хванати в капан. Забеляза, че по лицата им нямаше ужас — имаше намек за това, но изглеждаше чисто външен. Израженията им варираха от празна апатия до облекчението на измамници, които са смятали, че играта не може да свърши иначе, и не правят и усилия да го оспорват или да съжаляват за това, та до наглата слепота на Лоусън, който отказваше да осъзнае каквото и да е, или до особената напрегнатост на Джим, чието лице намекваше за скрита усмивка.
— Е? Какво? — нетърпеливо питаше доктор Ферис с пращящата енергия на човек, който се чувства у дома си в обзет от истерия свят. — Сега какво ще правите с него? Ще спорите? Ще обсъждате? Ще произнасяте речи?
Никой не отговори.
— Той… трябва… да… ни… спаси — бавно каза Мауч, сякаш насилваше последните остатъци от ума си да не разбират, и отправяше ултиматум на реалността. — Той… трябва… да поеме… властта… и да спаси системата.
— Защо не му напишете любовно писмо по въпроса? — попита Ферис.