![Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/1/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-prva-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-553-3
- Переводчик: Роза Григорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]». Краткое содержание книги:
„Слава на милостивия Усирис, че няма кой да ме види!“
— Пис, пис, пис! — Рейчъл размаха парченце осолено говеждо и се наведе, като се опита да не обръща внимание на болката в гърба си и на грапавите камъни под коленете си. — Искам да те нахраня, мръсно същество. — Тя се намръщи и размаха месото. — Ще си заслужиш да взема да те сготвя.
Дори котката, застанала съвсем малко извън обсега й, насред коридора, явно знаеше, че това е напразна заплаха. Не заради мекото сърце на Рейчъл — тя искаше животинчето да вземе месото, но иначе не би се поколебала да я отпрати с метлата — но защото да се яде котешко месо беше така немислимо за Рейчъл, както да плюеш върху олтар. Тя не би могла да каже с какво точно котешкото месо се различава от заешкото или сърнешкото, но не й и трябваше. Достойните хора не го правеха и това й стигаше.
И все пак през последния четвърт час тя на няколко пъти се бе замисляла дали да не ритне това своенравно създание надолу по стълбите и да се заеме с нещо, което не изисква присъствието на животно. Но най-дразнещото беше, че това беше неизпълнимо.
Рейчъл погледна треперещата си ръка и мазните си пръсти. И всичко това, за да помогне на едно чудовище?
„Пропадаш, жено. Луда си!“
— Пис-пис…
Сивата котка направи стъпка напред и спря; наблюдаваше Рейчъл с очи, разширени както от подозрение, така и от светлината на лампата. Рейчъл мълчаливо се помоли на Елисия и побутна месото към нея. Котката се приближи предпазливо, подуши го, след това го близна внимателно. Уми се уж небрежно и като че ли набра кураж, взе месцето и отстъпи назад, за да го изяде. После пак пристъпи напред. Рейчъл посегна с другата си ръка и я поглади по гърба. Котката се стресна, но след като Рейчъл не направи рязко движение, взе следващото парче месо и лакомо го налапа. Рейчъл леко прокара пръсти по козината й, докато котката душеше вече празната й шепа, почеса я зад ушите — едва се сдържаше да не удуши това дребно животинче. Най-после, когато котката замърка, Рейчъл тромаво се изправи и каза:
— Утре. Утре ще ти дам още.
И се обърна, и се затътри уморено към скривалището си. Котката я гледаше, докато си отиваше, душеше каменния под за някоя пропусната трошица, после легна и започна да се мие.
Джирики и Еолаир излязоха на светло и замигаха като къртици. Графът вече съжаляваше, че беше избрал точно този вход към подземните мини — той беше толкова далече от Хернисадарк. Ако бяха дошли през пещерите, в които се бяха подслонили хернистирците, както двамата с Мейгуин бяха направили първия път, можеха да пренощуват в някоя от доскоро обитаваните бърлоги на пещерния град и да си спестят дългото пътуване до дома.
— Не изглеждаш добре — каза ситът и това вероятно беше самата истина. Главата на Еолаир най-после беше престанала да дрънчи, но мускулите все още го боляха.
— И не съм добре. — Графът се огледа. По земята все още имаше малко сняг, но времето наистина се беше пооправило тези дни и можеха да пренощуват тук и да тръгнат за Тайг утре сутринта. Той погледна слънцето. Беше още ранен следобед. Струваше му се, че са били под земята много по-дълго… ако беше същият ден, разбира се. При тази мисъл той кисело се усмихна. По-добре мъчително пътуване назад към Тайг, реши Еолаир, отколкото нощ сред все още студената пустош.
Конете — червеникавокафявият скопец на Еолаир и белият жребец на Джирики, накичени с пера и звънчета, вплетени в гривите, пощипваха оскъдната тревица, опънали докрай дългите си въжета. Беше работа за минути да ги приготвят и след това ги пришпориха на югоизток, към Хернисадарк.
— Въздухът е някак различен — извика Еолаир. — Усещаш ли?
— Да. — Джирики вдигна глава като животно, което души ветреца. — Но не знам какво може да означава това.
— По-топло е. Това ми стига.
Когато стигнаха полите на Хернисадарк, слънцето вече се беше скрило зад Грианспог и небето губеше червенината си. Яздеха един до друг нагоре по пътя за Тайг, като се промъкваха през множеството пешеходци и волски коли. Гледката на народа му, излязъл по работа, облекчаваше болката на Еолаир, въпреки че повечето хора изглеждаха изтощени и гладни, но поне отново пътуваха свободно в страната си. Мнозина, изглежда, идваха от пазар — стискаха ревниво придобивките си, дори ако бяха само низа лук.
— И така, какво научи? — попита Еолаир най-после.