Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Мейгуин? — повика Еолаир. Тя не спря, затова той ускори крачка. — Мейгуин! — повтори той, когато я настигна. — Как си?

Дъщерята на Лут се обърна. Носеше тъмно наметало, но под него имаше яркожълта рокля. Токата на колана й беше слънчоглед от ковано злато.

— Граф Еолаир — каза тя спокойно и се усмихна, после се наведе и пръсна поредната шепа семена по земята.

— Какво правиш?

— Сея цветя. Дългата битка със зимата попари дори Цветята на небето. — Тя млъкна и пръсна още семена. Птиците пак се спуснаха да ги кълват.

— Какво значи „Цветя на небето“?

Тя го погледна с любопитство.

— Що за странен въпрос? Помисли си, Еолаир, какви прекрасни цветя ще поникнат от тези семена. Представи си колко хубаво ще е, когато градините на боговете разцъфнат отново.

Той я гледаше безпомощно. Мейгуин пак тръгна и почна да пръска семена. Птиците, може би преяли, но все още лакоми, я следваха.

— Но ти си в Хернисадарк, ти си израсла тук!

Мейгуин спря и се загърна по-плътно в наметалото.

— Не изглеждаш добре, Еолаир. Това е лошо. Никой не бива да е болен тук.

Джирики бавно идваше към тях по тревата, като водеше двата коня. После спря — не искаше да досажда.

За изненада на Еолаир, Мейгуин се обърна към сита и направи дълбок поклон.

— Добре дошъл, господарю Бриниох — каза тя, после се изправи и вдигна ръка към почервеняващия западен хоризонт. — Какво прекрасно небе ни създаде днес. Благодаря ти, о, Пресветли.

Джирики не каза нищо, но погледна Еолаир с котешко изражение на спокойно любопитство.

— Мейгуин — каза графът. — Това е Джирики, той е сит. Не е бог, но е един от тези, които ни спасиха от Скали. — След като тя не отговори, а само се усмихна снизходително, той повиши тон: — Мейгуин, това не е Бриниох. Ти не си сред боговете. Това е Джирики — безсмъртен, но от плът и кръв, като теб и мен.

Мейгуин обърна лукавата си усмивка към сита.

— Добри ми господарю, Еолаир, изглежда, има треска. Да не би да си го завел твърде близко до слънцето при днешното ви пътуване?

Графът на Над Мулах гледаше втренчено. Наистина ли беше луда, или играеше някаква неразгадаема игра? Никога не беше виждал нещо подобно.

— Мейгуин! — извика той.

Джирики докосна ръката му.

— Ела с мен, граф Еолаир. Ела да се поразходим.

Мейгуин отново се поклони.

— Любезен си, господарю Бриниох. Сега ще продължа работата си, ако ми позволиш. Това е твърде малко, за да се отблагодарим за твоята любезност и гостоприемство.

Джирики кимна. Мейгуин се обърна и бавно тръгна напред.

— Боговете да са ми на помощ — каза Еолаир. — Тя е полудяла! По-лошо е, отколкото предполагах.

— Дори някой не от твоя род може да види, че е сериозно объркана.

— Какво да направя? — завайка се графът. — Ами ако никога не си върне разума?

— Имам приятелка — братовчедка, по вашему — която е лечителка — каза Джирики. — Не знам дали ще може да излекува тази млада жена, но няма да навреди, ако опитаме.