Диамантен меч, дървен меч [bg]

- Учителят ми е разправял за Илейна - плахо вметна Тави.

Акциум горчиво се усмихна.

- Ех, Тави... И хората, и джуджетата, и елфите - всички мислят, че пророчеството е видян къс от едно неотвратимо бъдеще. Дори маговете смятат така. Казват си, че пред пророците се разкривала Великата река на времето... Аз обаче си мисля, че истината не е съвсем същата, никак даже.

Вървяха - бавно като на разходка. Тави държеше вълшебника за ръка. Нямаше желание да го пуска. Чувстваше се защитена. Забравено чувство. Забравено още от времето, когато като дете тропкаше с крачета между родителите си. Забравено детство.

Загинало детство.

Акциум крачеше по калния друм и разсъждаваше:

- Според мен пророкът не толкова прозира бъдещето, колкото го твори. Разбираш ли, Тави? Твори! Волята на пророците е толкова силна, че когато случайно съвпада с хармоничните трептения на потоците Сила в астралата... което е рядко явление, изключително рядко, но не и невъзможно, тогава мислите, образите и чувствата на пророка почват да влияят на бъдещето. Разбираш, нали?

- Да, разбирам... - издиша тя. Беше й толкова спокойно, че чак й се плачеше от умиление.

- Навярно Илейна е изрекла пророчеството си, когато вече всичко е било ясно... става дума за народа Дану. Че са били обречени. Горчилката и болката от осъзнаването са търсели изход... и са го намерили. В пророчеството. - Акциум тежко въздъхна. - И аз имам вина. Твърде много мислех само за себе си.

- Какво искаш да кажеш с това?

- Ами мен не напразно ме познаваха като Заточения - тъжно се усмихна вълшебникът. - Наистина бях заточен. Направи го един... от небожителите. - Лицето на Акциум потръпна от кратък тик. - Не биваше да напускам килията си. Но... сто че пренебрегнах забраната. Престъпих прага на затвора си... защото този свят твърде дълго е бил мой дом... Сега стана и моя отговорност...