Диамантен меч, дървен меч [bg]

- Стегни се, Тави! - строго рече чародеят. - Запази този глас и това поведение за някой хубав младеж, достоен за сърцето ти. А за онези нехранимайковци, какво да ти кажа... Показах им се в друг лик. Обикновена илюзия. Направо се чудя на какво ги учат, след като се хванаха на толкова проста измама... Виж, когато беше закъсала в пещерата - тогава доста се изпотих от зор!

- Уби ли онази твар?! - възкликна девойката, леко отстранявайки се от мага. Надеждата, че все някой е отмъстил за Кан-Торог, й даде сили.

- Не - въздъхна с огорчение старецът, назовал се Акциум. - Не сполучих да довърша онова изчадие. Много беше... хлъзгав. Не беше лесен. Пък и тогава не бях в пълната си сила. И още не съм. Много дълго, разбираш ли, прекарах в килията под храма.

- Заточеник... Кой те е заточил? Защо църквата на Спасителя вярва, че си...

Акциум погледна встрани. Очевидно темата не му бе приятна.

- Прости ми - прошепна Тави.

- Няма за какво, моето момиче. Нека повече не говорим за това. Светът... наистина ще преживее трудни времена. Заради това напуснах килията си. Козокраките изроди са много опасен противник... Само едно не ми е ясно. Ако приемем пророчествата на Илейна за верни, същите твари не би трябвало да ви пречат... вие нали бяхте тръгнали да приберете Диамантения меч?

Тави кимна.

- Ние с Кан не знаехме точно за какво отиваме... Кан така и не разбра. Имахме договор с Каменния престол - да придружим онова гадно копеле Сидри Дромаронг до едно място в пещерите под Хребета на скелетите и да го защитаваме. След като го върнехме жив и здрав от недрата на Цар-планина, щяхме да си вземем възнаграждението, уговорено от Кръга на Капитаните - и толкова... Обикновени наемници. Но после... когато се сблъскахме с онази козокрака твар... Сидри изчезна. Аз го открих. Той беше поел на запад. И носеше Драгнир...

Акциум замислено кимна. Тави продължаваше да говори, все по-задъхано и все по-бързо:

- Маговете на Дъгата сякаш нарочно ни натириха в подземията. А преди това, докато прекосявахме мочурищата, към нас се присъедини един странен свещеник... много мил човечец... много непохватен... чудат. Той ни разказа за теб... А после загина. Уби го едно блатно чудовище, а пък аз... аз... аз... - Тя захълца.

- Говори, Тави, говори - меко промълви вълшебникът. -Аз не съм ти съдник. Съдник ти е твоята съвест.

- Аз се заех с некромантия. Исках да разбера, да науча, да... Акциум прехапа устни и извърна лице. Тави, готова всеки миг да ревне на глас - не успя, защото в изсъхналото й тяло нямаше достатъчно влага за сълзи - замря, готова да приеме всичко, което този необикновен старец щеше да реши. Акциум въздъхна.

- Миналото не се поправя - повтори той. - Да... всичко съвпада, едно към едно. Не, това не е важно, забрави. Интересно е все пак с какво бяхте криви на козокракия? С какво му пречехте? Ако искаше да пипне Диамантения меч, защо не последва джуджето? Защо го остави да избяга с плячката. Или тварите на Тъмата искаха Мечът да бъде изваден на бял свят? Да не би и тварите да знаят за пророчествата на Илейна? -измърмори под носа си той.