Друговремец [bg]

Намерих кожените си ръкавици в един от джобовете и ги сложих. Увих наметалото си върху дясната си предмишница, доволна колко тежко беше кадифето.

- Ще се хвърлят към гърлото - ми беше казал Чарли, - освен ако треньорът им не ги е обучил различно. Гледай го в очите - ще видиш решението му да скочи в очите му. Това е твоят момент.

В жълтите очи виждах няколко неща - глад, любопитство и пресметливост, но още не и решителност.

- Ужасно същество - казах аз, - само да си посмял да скочиш към гърлото ми!

Имах други идеи. Бях увила наметалото си, като оставих по-голямата част от него да виси, надявайки се, че няколкото гънки около ръката ми ще са достатъчни, за да не забие звярът зъбите си в мен.

Вълкът беше слаб, но не и немощен. Тежеше около четирийсет килограма - по-малко от мен, но не достатъчно, за да имам голямо предимство. Равновесието определено беше в полза на животното - четири крака го крепяха много по-добре от два върху снежната коричка. Надявах се, че ще ми помогне това, че съм опряла гръб в стената.

Усетих зад себе си празнота и разбрах, че съм стигнала до ъгъла. Вълкът беше на шест-седем метра от мен. Това беше. Изрих малко сняг под краката си, за да застана стабилно, и зачаках.

Дори не го видях да скача. Можех да се закълна, че го гледам в очите, но ако там бе проблеснало решението да скочи, действието го беше последвало твърде бързо, за да го забележа. Вдигнах ръка изцяло по инстинкт, докато размазаното бяло-сивкаво петно летеше към мен.

Зъбите потънаха в наметалото със сила, която ожули ръката ми. Животното беше по-тежко, отколкото си мислех - не бях подготвена и ръката ми се отпусна надолу. Бях планирала да блъсна звяра в стената и да го зашеметя. Вместо това се хвърлих с цялата си тежест към камъка, затискайки вълка с хълбок. Замъчих се да увия наметалото около него. Ноктите му разкъсаха роклята ми и одраскаха бедрото ми. Яростно го ударих с коляно в гръдния кош и вълкът проскимтя задавено. Едва тогава осъзнах, че странното проплакващо ръмжене не идва от него, а от мен.

Странно, но не бях толкова уплашена, колкото когато вълкът ме дебнеше. Сега в ума ми имаше място само за една мисъл: да убия животното, иначе то щеше да убие мен.

В тежкото физическо усилие идва миг, когато човек се предава на безогледна употреба на тялото си, пренебрегвайки цената, докато усилието не приключи. Жените откриват този миг, когато раждат, мъжете - когато се бият.

След този миг губиш всякакъв страх от болка или контузия. Животът става много прост -правиш каквото е нужно или умираш, опитвайки, и няма особено значение кое от двете ще се случи.