Друговремец [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ProBook
- ISBN: 9789542928546
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Друговремец [bg]». Краткое содержание книги:
„ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ЗАБАВНА... прекрасни фантастични приключения, романтика, секс... идеално четиво за бягство от ежедневието.“ — ,, Сан Франсиско Кроникъл “
„Габалдон развива изкусно характерите и създава плътна атмосфера. на страниците на тази книга историята оживява за сетивата.“ — „Дейли Нюз “ (Ню Йорк)
„РОМАН, КОЙТО ТЕ ПОГЛЪЩА. смесица от история, романтика и приключение.“ — „ Синсинати Поуст “
„СМАЙВАЩ!“ — „Лос Анджелис Дейли Нюз “
„Пиршество за любителите на шотландската история, на героичните приключения и любовния роман.“ — „Киркъс Ривюс “
„ИНТРИГУВАЩ. поглъщащ. когато затворите последната страница, ще ви е трудно да се разделите с героите.“ — „Дейли Прес “ (Нюпорт Нюз)
„ОСТРОУМЕН. и богат чувствен романс и историческо приключение.“ — „Анистър Стар “
„Габалдон показва не само усет към фактологичния детайл, но и способност да създава запомнящи се характери и въздействащи еротични сцени.“ — „Лоукъс“
„ИЗПЪЛНЕН С ВЪОБРАЖЕНИЕ И НАПРЕЖЕНИЕ. първият роман на Габалдон позволява на читателя да се потопи в реалността на XVIII век, видяна през очите на жена от XX век.“ — „ Форт Лодърдейл Сън Сентинъл “
„ИЗКЛЮЧИТЕЛНО КОЛОРИТЕН. Диана Габалдон е роден разказвач, който ще ви остави без дъх. Тя пренася читателя в друго време с лекотата на ерудиран историк, а след това вдъхва живот на героите така, че ще повярвате, че наистина съществуват.“ — „Рейв Ривюс“
За разлика от тези под снега, имах някои предимства по отношение на вълка - движех се, по-трудна бях за залавяне и можеше да се съпротивлявам. От друга страна обаче, бях бавна, тромава и най-вече не бях замръзнала, така че нямаше да си строши зъбите. Също така миришех на прясна кръв и бях изкусително топла сред студа на пущинака. Ако бях вълк, нямаше да се колебая. Животното явно стигна до същия извод по същото време.
В болницата „Пемброук“ имаше американец на име Чарли Маршал. Беше много приятен и общителен, като повечето янки, и не спираше да говори по любимата си тема. Любимата му тема бяха кучетата - Чарли беше сержант от животинския корпус. Заедно с две от кучетата си бил взривен от противопехотна мина до малко селце край Арл. Страдаше за кучетата си и често ми разказваше за тях, когато имах време да поседна до него.
По-важното - беше ми казал какво да правя и да не правя, ако някога ме нападне куче. Страховитото създание пред мен трудно можеше да се нарече куче, но предполагах, че все още споделя характеристики с питомните си събратя.
- Лошо куче - рекох твърдо, втренчена в очите му. - Всъщност - продължих, като отстъпвах много бавно към стената - си ужасно куче. - (Говори твърдо и високо, чух гласа на Чарли в главата си.) - Може би най-лошото куче, което съм виждала.
Продължих да отстъпвам, опипвайки стената зад себе си. Когато се долепих до нея, се примъкнах към ъгъла, на около десетина метра от мен.
Развързах наметалото си, докато казвах твърдо и високо на вълка какво мисля за него, за дедите му и за непосредствените му роднини. Звярът сякаш се заинтересува от излиянията ми, изплезил език. Не бързаше - понакуцваше, беше слаб и рошав. Може би контузията му пречеше да ловува и затова беше дошъл тук, за да се храни с мърша. Много силно се надявах -колкото по-болен, толкова по-добре.
Намерих кожените си ръкавици в един от джобовете и ги сложих. Увих наметалото си върху дясната си предмишница, доволна колко тежко беше кадифето.
- Ще се хвърлят към гърлото - ми беше казал Чарли, - освен ако треньорът им не ги е обучил различно. Гледай го в очите - ще видиш решението му да скочи в очите му. Това е твоят момент.
В жълтите очи виждах няколко неща - глад, любопитство и пресметливост, но още не и решителност.
- Ужасно същество - казах аз, - само да си посмял да скочиш към гърлото ми!
Имах други идеи. Бях увила наметалото си, като оставих по-голямата част от него да виси, надявайки се, че няколкото гънки около ръката ми ще са достатъчни, за да не забие звярът зъбите си в мен.
Вълкът беше слаб, но не и немощен. Тежеше около четирийсет килограма - по-малко от мен, но не достатъчно, за да имам голямо предимство. Равновесието определено беше в полза на животното - четири крака го крепяха много по-добре от два върху снежната коричка. Надявах се, че ще ми помогне това, че съм опряла гръб в стената.
Усетих зад себе си празнота и разбрах, че съм стигнала до ъгъла. Вълкът беше на шест-седем метра от мен. Това беше. Изрих малко сняг под краката си, за да застана стабилно, и зачаках.
Дори не го видях да скача. Можех да се закълна, че го гледам в очите, но ако там бе проблеснало решението да скочи, действието го беше последвало твърде бързо, за да го забележа. Вдигнах ръка изцяло по инстинкт, докато размазаното бяло-сивкаво петно летеше към мен.
Зъбите потънаха в наметалото със сила, която ожули ръката ми. Животното беше по-тежко, отколкото си мислех - не бях подготвена и ръката ми се отпусна надолу. Бях планирала да блъсна звяра в стената и да го зашеметя. Вместо това се хвърлих с цялата си тежест към камъка, затискайки вълка с хълбок. Замъчих се да увия наметалото около него. Ноктите му разкъсаха роклята ми и одраскаха бедрото ми. Яростно го ударих с коляно в гръдния кош и вълкът проскимтя задавено. Едва тогава осъзнах, че странното проплакващо ръмжене не идва от него, а от мен.
Странно, но не бях толкова уплашена, колкото когато вълкът ме дебнеше. Сега в ума ми имаше място само за една мисъл: да убия животното, иначе то щеше да убие мен.
В тежкото физическо усилие идва миг, когато човек се предава на безогледна употреба на тялото си, пренебрегвайки цената, докато усилието не приключи. Жените откриват този миг, когато раждат, мъжете - когато се бият.
След този миг губиш всякакъв страх от болка или контузия. Животът става много прост -правиш каквото е нужно или умираш, опитвайки, и няма особено значение кое от двете ще се случи.