Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Изобщо не е гробница — тя се опита да потисне собственото си подобно усещане. — Ако не говориш за гробницата на Лазар. Защото оттук най-накрая ще започнем да се борим. Ела долу. Имаме още много работа — вдигна очи и забеляза, че баща й я гледа. Стори й се — презрително. — Е, ние наистина смятаме да се борим. И да видим Стивън отново сред живите, татко. Тъй че не ме гледай така.
— Как те гледам? Бог да ми е на помощ, момиче, понякога не знам за какво говориш.
Щом светлините светнаха отново, !Ксабу беше изгасил огъня. Сега, докато разбъркваше последните няколко въглена с пръчка, той се обърна към Рени:
— Много неща станаха. Станаха твърде бързо. Може би трябва да седнем и да обсъдим — всички ние — какво ще правим по-нататък.
Рени се замисли и кимна.
— Но не сега. Наистина нямам търпение да проверим тези V-резервоари. Можем ли да го направим тази вечер, преди да си легнем?
!Ксабу се усмихна.
— Ако някой тук е старейшината, на чиято мъдрост разчитаме, Рени, тук и на това място този човек си ти. Тази вечер, мисля, е добре.
Първоначалните новини май бяха по-добри, отколкото се бе надявала Рени. V-резервоарите, макар и недодялани в сравнение с по-съвременните интерфейсни устройства като че ли притежаваха потенциала за онова, от което тя се нуждаеше — да й позволят дългосрочен достъп и много по-изтънчен сетивен вход и изход от апаратурата, която беше използвала в политехниката. Единствено истински имплант би й осигурил по-добро възприятие и отклик, но V-резервоарите имаха някои предимства, с които дори имплантът не можеше да се сравни: тъй като изглеждаха разработени изключително за дългосрочна употреба, резервоарите бяха оборудвани със системи за подаване на храна, вода и отвеждане на отпадъците, така че онзи, който ги използва, да е почти напълно независим и да се нуждае от съвсем минимална помощ.
— Но какво е това? — баща й се взираше в отворения саркофаг с изкривена от отвращение уста. — Вони на развалено.
— Гел — тя протегна ръка и лекичко го докосна. — Или поне такъв ще стане.
Дългия Джоузеф предпазливо протегна мазолест пръст и попипа прозрачния материал.
— Това не е никакво желе. А ако е — е изсъхнало и е станало много гадно. Това е някаква пластмаса.
Рени поклати глава.
— Необходимо е да се свърже както трябва. Ще видиш. Когато пуснат през него много слаб ток, той се втвърдява или омеква, става по-студен или по-топъл — всяка част от гела, която си поискаш. После има и микропомпи — посочи редицата от микроскопични дупки по вътрешната стена на резервоара. — Те регулират налягането. И процесорите, компютърният мозък на цялото това нещо, усещат кога ти натискаш гела — това е изходът. Точно затова е толкова добър като интерфейс — може да имитира почти всичко в симулацията — вятър по кожата ти, камък под краката ти, влага, каквото кажеш.
Той я погледна със смесица от подозрение и гордост.
— Ти в онова училище ли си научила всичко това?
— Само известна част. Много съм чела за плазмодалния процес, защото дълго време се смяташе, че ще е следващото голямо нещо. Все още се използва тук-там в промишлеността, така мисля, но по-голямата част от върховите компютърни интерфейси сега са директни неврални връзки.
Дългия Джоузеф се изправи и огледа триметровия резервоар.
— И казваш, че тука вътре пускали ток? Така ли? Право през това нещо? През пихтията?
— Точно така.
Той поклати глава.
— Е, момиче, говори си, каквото щеш. Само глупак може да се навре във вана с ток. Аз в такова нещо не влизам, така да знаеш.
Рени се усмихна кисело.
— Точно така, татко. Няма да влизаш.
Според Рени следобедът беше много успешен. С помощта на Мартин, която бе поддържала връзката й с източника на информация — какъвто и да беше, но без съмнение съвсем незаконен, — който ги бе довел тук, на това място, бяха започнали да разбират как трябва да подготвят V-резервоарите. Нямаше да е лесно — Рени разбираше, че ще изисква поне няколко дена упорит труд, — но най-накрая щяха да успеят да ги накарат да заработят.
Военните им бяха помогнали доста повече, като бяха оставили тук голяма част от апаратурата. Автоматизираната система, която бе пазила подземието от натрапници — поне досега, — освен това беше запазила и въздуха сух, а тежките машини — в работно състояние. Няколко от резервоарите все пак бяха пострадали, но Рени не се съмняваше, че ако стъкмят някои части, щяха да накарат поне един, а може би и повече да заработят. Макар и безнадеждно остарели, компютрите, на които разчитаха да осигуряват процесорната мощ, бяха най-големите и най-добрите за времето си. Рени си помисли, че с подобно действие — открадни от Петър, за да платиш на Павел — можеха да накарат да заработят достатъчно криогени, а една — две промени в софтуера — нещо, за което пак щяха да имат нужда от стария хакер Сингх — щяха да им дадат възможност да получат мощта и скоростта, нужни, за да заработят V-резервоарите.