Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Чувам, че вече не говориш като дух на спиритичен сеанс. Това е добре… Не… Не знам… малко вероятно. Демоните-вестители са от онова малцинство кашепски племена, които отказаха да се включат в Похода. Но мразят нефилимите като всички останали, патили са си от тях… Проблемът е… че са доста вероломни, не дават клетви и обети… само на ламите имат доверие, но даже и Сестрите не успяха да ги склонят да се изправят срещу Врага заедно с всички. Темерути. По̀ са трудни и от вампирите.
— Как вият само… — потрепери Радослав. — Онова, което мреше, леле… Знаеш ли, този техен вой… сетих се за думичката. Банши.
— Банши?
— Скандинавски или келтски духове. Вият, когато някой умира. Точно както ти каза.
— Хм. Не съм знаел за такива… Бре, значи родствени на Призоваващите смъртта племена все пак са познати на човечеството… Пак ли ти прилоша, бате?…
— На онази все едно ѝ откъснах ларинкса с голи зъби… — изхълца Радослав и отново се задави, мъчително запреглъща всяка поемана порция въздух.
— Е… — каза омекналият Крилан. — Да. Кофти. Не е много уместно, но пак имаш да черпиш, приятел. Извърши първото си убийство като истински шаркан. Да, Радославе. Друг път, дори да не убиваш банши, отново ще ти е зле. И ние чувстваме почти същото, когато отнемаме живот. И не се опитваме да вземаме мерки против това. Така имаме повече гаранция, че когото сме набелязали за убиване, той наистина не бива да живее. Не че не заслужава. Никой не заслужава поначало. Животът се дава в аванс, чак към края му може да се каже дали си бил достоен да го живееш. Само че когато някой върши Зло, когато му ХАРЕСВА, когато погубва неосъществени съдби… Тогава просто не бива да живее. Вярно, Зло и Добро са илюзорни понятия, продукт на Лъжовните езици. Обективно е само Равновесието. И изборът, който правиш, колкото и странно да ти звучи, той също е обективен… Ти мълчи, мълчи, събирай сили. Ох, много ти се събра, юнако… Радо, ти си войник в момента. Приеми го като самоотбрана, ако щеш. Недей сега да ми се тормозиш и за оная банши!
— Не се тормозя… Ваньо. Гади ми се. Обаче… пак бих пречукал оная твар.
— Недей, Радо! Само не омраза! Недей!
Радослав облещи очи, напъна се, преодоля спазъма и изграчи:
— Тези банши убиха халича.
Змеят наклони глава, разклати я, без да изпуска Дичо от поглед. Радослав вече познаваше този му начин на втренчване. Крилан попита след много дълго мълчание, по време на което се озърна към Алванд, когото Радослав не виждаше:
— Сигурен ли си?
Дичо настръхна, отговаряйки:
— Преди халосията да ѝ среже гръкляна, бях станал по-интимен от любовник с тая гадина…
— Разбираш ли какво означава подобно обвинение? — в гласа на Крилан тегнеше напрежение. — Тингът на Голямото ято няма да се усъмни в думите ти, няма да ти иска други доказателства, освен твоята пълна убеденост. Като от всеки пълнолетен шаркан.
Радослав облиза устни:
— Война ли ще последва? Война срещу баншите?
— Ятото няма да стигне толкова далеч. Но ако научат ламите… ще поискат възмездие. Смятай, че кланът на убийците на халича е престанал да съществува. Ще ги избият до крак, а малките им ще дадат за осиновяване на някое племе от ламийската Свита от Приятелски раси. Но можем да изпреварим Сестрите. Тингът ще призове банши да предадат престъпниците на наш Съд.
— Ще ни ги дадат ли?
Крилан се усмихна лъчезарно, но Радослав не разбра защо — не говореха за нещо, което да предизвиква подобна усмивка.
Впрочем, тя бързо изчезна от муцуната на змея.
— Да. Иначе ще загинат всички. След екзекуцията на истинските виновници, за които трябва да се убедим, че са такива, ламите ще останат без повод за мъст. Може би ще ни се намусят малко. Не за дълго. В крайна сметка е важно да се осъществи противодействие на дадено недопустимо действие.
— Най-добре да бяхме опазили халича…
— Най-добре. Но не стана. Слънце над праха му.
— Защо са го убили? Нали все пак се погаждат с ламите?
— Това… е въпрос на разследване. Аз нямам идея. Странно е… Спи ли ти се?
— Не знам дали трябва. Одеве… беше ме страх да заспя. Мислех, че няма да се събудя повече.
— Сега може, дори е здравословно. Алванд кърти, чак съска като чайник. Ще го сбутам да престане… Спете и се оправяйте, момчета… Аз ще ви пазя.
12.
Как се чувстваш? — бе първият въпрос на шарканите, щом Радослав отвори очи и се протегна. В дупката светеше призрачно синкаво клъбце, заплело се в корените по тавана. Очевидно бе настъпила нощ.
— Ами ти?
> Напълно добре — отвърна Алванд.
Дичо размърда рамене.
— Не си чувствам изцяло рамото и надолу по гърба… Но ги движа. Като изтръпнало ми е.