Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
— Това е всичко, приятелю — каза Рупърт Ейвъри, най-богатият доскоро човек в Западните владения, а сега — горд собственик на цели три фургона, три конски впряга и умопомрачителен дълг от страна на почти фалиралото Кралство. — Повечето от това, което мога да купя, отива за принца, за да си храни войниците.
— Но аз имам злато.
— За което съм ти вечно благодарен, защото без твоето покровителство нямаше да мога да изкупя и най-жалкото количество зърно. Кредитите ми в Изтока нараснаха неимоверно и съм принуден да си продавам тамошните имоти, за да си плащам дълговете, а парите, които ми се дължат, са от несъществуващите сега Западни владения.
— Изглеждаш необичайно щастлив за човек в такова окаяно състояние — отбеляза Накор.
— Карли скоро пак ще ражда.
Накор се засмя.
— Мислех, че до гуша ти е дошло от деца.
На тясното лице на Ру се изписа почти детинска усмивка.
— Беше, но след като избягахме от Крондор и докато стигнем в Даркмоор, хм, през това време бях с тях почти всеки ден и научих много неща за децата си. — Усмивката му повехна. — И за себе си, също така.
— Винаги е добре човек да научи нещо за себе си — отбеляза Накор. — След като разтовариш, влез, ще ти направя чай.
— Имаш чай? — възкликна Ру. — Къде го намери?
— Подарък от една жена. Скътала го преди войната. Не е много добър, но си е чай.
— Добре. Като свърша тук, ще дойда.
Накор влезе в сградата, където друг негов послушник надзираваше клас ученици. Този път бяха петима и слушаха встъпителен урок за ролята на доброто във вселената. Накор си даваше сметка, че повечето от тях — ако не и всички — са тук заради жалката храна, която църквата му осигуряваше след лекцията, но все се надяваше, че някой ще откликне. Досега беше привлякъл петима нови ученици, и с Шо Пи ставаха шестима. Предвид едностранното му решение да основе църква на един от четиримата най-велики богове на мидкемската вселена, резултатът бе твърде скромен.
— Някакви въпроси? — попита послушникът. Той самият бе изслушал лекцията едва преди няколко седмици.
Четирима от учениците отвърнаха с погледи, изразяващи ограничена схватливост, но петият — беше момиче — вдигна плахо ръка.
— Да? — попита послушникът.
— Защо правите това?
— Защо правя какво? — попита послушникът.
Накор спря и се заслуша.
— Не вие, всички. Защо проповядвате това послание за добрина?
Послушникът погледна Накор с паника. Никога не го бяха питали за нещо толкова основно и простотата на въпроса го бе стъписала.
Накор се ухили.
— Аз ще отговоря. Но първо трябва да знам кой попита?
Момичето сви рамене.
— Повечето проповядващи са слуги на някой от обикновените богове. Все целят нещо. Вие като че ли не целите нищо и искам да разбера каква е уловката?
Накор се ухили отново.
— Аха, циници сме! Страхотно. Ела с мен. Останалите изчакайте тук и ще получите храна.
Момичето стана и го последва.
Накор я заведе в някогашната кантора, сега превърната в негови лични покои. На пода бяха застлани няколко сламеника, а малък мангал подгряваше котле с вода.
— Как се казваш, момиче?
— Алийта — отвърна девойката. — Защо?
— Защото ме заинтересува.
Момичето го изгледа дръзко от глава до пети.
— Е, жрецо, ако си търсите компаньонка, вие определено не ме интересувате.
Накор се засмя.
— Много смешно! Не, интересуваш ме, защото си любопитна. — Наля чай и й подаде чашка. — Не е много хубав, но е горещ.
Тя отпи.
— Съгласна съм. Не е много хубав.
— А сега — на въпроса. Ще ти отговоря, ако ти ми кажеш какво те доведе тук.
— Преди войната работех в един хан, на запад оттук. Сега е превърнат в пепел. През зимата едва не умрях от глад. Успях да оцелея, без да ми се налага да си разтварям краката, или да убивам някого, но съм гладна, а вашият монах каза, че ще има храна.
— Откровен отговор. Добре. Ще има храна — каза Накор. — Колкото до това защо го правим, нека да ти задам един въпрос. Какво е естеството на доброто и злото?
Девойката примигна и Накор я загледа съсредоточено как оформя отговора си. Изглеждаше на двадесет и няколко години. Имаше простовато лице и раздалечени живи очи, които я правеха да изглежда точно толкова любопитна, колкото показваха въпросите й, и прав нос. Плюс пълни устни и волева брадичка — и като цяло можеше да се нарече привлекателна. Над роклята си носеше тежко наметало, но Накор я бе огледал достатъчно, докато минаваше през бившия склад, за да може да прецени, че тялото й е стройно и гъвкаво.
Накрая тя отвърна: