Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
Помълча и добави:
— Някои, като твоя дядо, намират изход. Намират начин да станат по-добри, но повечето си остават оковани към Мамчето и градските канали, към покривите — Пътя на крадците — и краткия живот, свършващ с въжето на палача. Този наш живот е също толкова затвор, колкото подземията на палата, защото шансът за измъкване е малък.
Даш сви рамене.
— Поне всеки от вас — вие, Трина, останалите, ще имат избор. Повечето хора не могат и да искат повече от това.
Старецът се изсмя сухо.
— Твърде умен си за годините си, Даш, ако наистина разбираш това, а не повтаряш само надути фрази, чути от друг. Сега си върви.
Отвън го чакаха тримата му спътници от работната група. Густаф и Талвин бяха заедно, а Рийзи стоеше до неколцината Шегаджии.
— Идваш ли с мен? — попита го Даш.
Рийзи поклати глава.
— Аз — не. Преди да ме хванат бях Шегаджия. Моите хора са тия. Това е домът ми.
Даш кимна и погледна другите двама.
— А вие?
Густаф каза:
— Аз съм мечоносец, но без меч. Търся си работа. Наемаш ли ме?
Даш се усмихна.
— Да, ще те наема.
Талвин каза:
— Аз искам само да се измъкна от града.
— Значи ставаме трима.
Трина застана пред Даш и каза:
— Е, паленце, аз ще ти покажа най-безопасния изход. Изчаквате до полунощ, след което излизате зад най-външните лагери. Вече кръжат слухове, че армията на принца приближава, и мъжете спят, без да се разделят с мечовете си. В такова място не могат да се намерят много приятели.
Даш кимна и попита:
— Оръжия?
— Приготвили сме ви — каза якият мъж, който го беше хванал — Джон Тъпин. — Ще ви ги дадем малко преди да тръгнете.
Даш кимна.
— Да тръгваме тогава.
И погледна към затворената врата, зад която седеше старецът, приел едно от най-загадъчните имена в историята на Крондор — Праведника. Зачуди се дали ще го види пак.
Поеха в мрака.
Пъг седеше кротко и премисляше неизбежния избор. Миранда го гледаше.
След няколко мига той отвърна вниманието си от неведомия образ, увиснал във въздуха зад прозореца, и каза:
— Какво?
Тя се засмя.
— Беше на милиони мили оттук, нали?
Той й отвърна с усмивка.
— Не. Само на неколкостотин. Но на много години от сега.
— За какво мислеше?
— За миналото си. И за бъдещето си.
— Нашето бъдеще, искаш да кажеш.
Той поклати глава.
— Все още остават няколко избора, които трябва да направя сам.
Тя стана от стола си до камината. Там тлееше догарящата жар на малък огън, по-скоро за разтуха, отколкото за топлина. Погледна мъжа си, отиде при него и седна в скута му.
— Кажи ми.
— Изборът на Гатис. Всъщност изборът на боговете.
— Реши ли какво трябва да направиш?
Той кимна.
— Мисля, че за мен има само един избор.
Тя помълча малко, след което промълви:
— Няма ли да го споделиш с мен?
Той се засмя и я целуна по шията. Тя изписка и се отдръпна игриво.
— Няма да ме отвлечеш толкова лесно. Какво си мислиш?
Пъг се усмихна.
— Когато лежах в Залата на смъртта, ми бе предложен изборът да стана наследник на баща ти.
При споменаването на Макрос Черния Миранда се намръщи. Така и не беше имала близки отношения с баща си и основната причина за това бе връзката му с могъщи сили. Неговата роля като човешки сурогат за Сариг, изгубения бог на магията, беше смалила ролята му в живота й до жалките десет години от близо двестате години, които бе живяла.
Пъг продължи:
— Не мога да бъда посредникът на Сариг на Мидкемия. Не това е моята роля.
— Според това, което си ми разправял, другите ти възможности не са така привлекателни.
Пъг изглеждаше притеснен.
— Не умрях, и това стеснява избора ми до едно: трябва да живея и да гледам разруха и смърт, и да губя всичко, което ми е скъпо.
Тя се намести в скута му.
— Това вече се изпълни. Дъщеря ти и синът ти ти бяха отнети, нали?
Пъг кимна и тя видя болката, все още не изтляла в очите му.
— Но се боя, че ще губя още.
Тя се отпусна в прегръдката му и положи глава на рамото му.
— Винаги има опасност да загубиш, обич моя. Докато най-сетне не умрем, винаги ще губим. Такава е иронията на живота. Нищо не е вечно.
Пъг въздъхна.
— Вече съм почти на сто години, а се чувствам такова дете…
Миранда се засмя и се притисна до гърдите му.
— Та ние сме деца, любов моя, а аз съм два пъти по-голяма от теб. Сравнени с боговете ние сме бебета, едва прохождащи бебета.
— Но бебетата имат учители.
— Ти имаше учители — каза тя. — Аз също.
— Мисля, че точно сега имам нужда от някой.