Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Жив си.

Облекчението в гласа на Джирики беше явно. Еолаир отвори очи и видя едно светло петно, което постепенно се превърна в лицето на сита, наведено ниско над неговото. Хладните ръце на Джирики бяха на слепоочията му.

Графът помръдна отпаднало ръка и ситът се отдръпна и го остави да седне. Еолаир беше смътно благодарен, че му позволи да направи това сам, въпреки че му отне доста време да успокои разтрепераното си тяло. Главата му блъскаше и кънтеше като Казана на Рин. Трябваше да затвори очи, за да не повърне.

— Предупредих те да не ме докосваш — каза Джирики, но без недоволство. — Съжалявам, че толкова пострада заради мен.

— Какво… Какво стана?

Джирики поклати глава. Имаше някаква нова скованост в движенията му — но когато си помисли колко по-дълго ситът е издържал това, до което той се бе докоснал само за миг, графът изпита страхопочитание.

— Не знам точно какво — отговори Джирики. — Нещо не искаше да стигна до Пътя на сънищата, или не искаше Късът да се намесва — нещо с много по-голяма мощ и знания от моите. — Той направи гримаса и белите му зъби лъснаха. — Прав бях, като предупредих Сеоман да стои далече от Пътя на сънищата. Явно трябваше и аз да послушам собствения си съвет. Майка ми ще е бясна.

— Помислих, че умираш. — Еолаир изпъшка. Струваше му се, че някой подковава огромен товарен кон зад челото му.

— Ако не ме беше измъкнал от капана, в който бях попаднал, мисля, че ме чакаше нещо по-лошо от смърт. — Ситът се изсмя остро. — Дължа ти Стаджа аме — Бялата стрела. Жалко, моята вече я притежава друг.

Еолаир се помъчи да стане. Потрябваха му няколко опита, но накрая, с помощта на Джирики, която този път прие, успя да се изправи. Късът отново изглеждаше замрял, блещукаше беззвучно в центъра на пустата арена и хвърляше колебливи сенки зад каменните пейки.

— Бялата стрела? — попита той. Главата го болеше и чувстваше мускулите си така, сякаш беше влачил натоварена каруца от Хернисадарк чак до Кранхир.

— Ще ти кажа някой ден — отвърна Джирики. — Трябва да се науча да живея с тези унижения.

Тръгнаха към тунела, който извеждаше от арената. Еолаир накуцваше, Джирики не — но все пак вървеше бавно.

— Унижения? — попита глухо Еолаир. — Какво искаш да кажеш?

— Да те спасяват смъртни. Май че ми става навик.

Звукът на стъпките им кънтеше над просторната арена и нагоре в тъмното.