Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Успяха да мярнат как в противоположна посока се втурват сътворените от готова капсулирана магия сенки-двойници.
За няколко секунди префучаха под моста и завиха към гъсталаците. През цялото време на бягството Радослав се мъчеше да не потъне в безсъзнание, колкото и измамно-примамливо да го теглеше да заспи… заспи… заспи…
Да заспи, докато всичко не се оправи само̀.
Той още виждаше наоколо сякаш през вода, чувстваше се като удавен в течен памук и сънливостта му пречеше да мисли и реагира навреме. Усети, че е като в алкохолен нокаут, но състоянието бе далеч по-гадно и лениво, далечно…
Въпреки закъснялото възприемане на случващото се със и край него, Радослав опита да протестира, когато след шеметен, мъглив и нереален за смразените му сетива полет на ниска височина, шарканите се укриха в някаква бърлога с брадати корени, провиснали от рохкавия пръстен свод. Там Алванд бързо прегледа раната и я захапа.
— Не…
Стори му се, че го е казал енергично, но вероятно бавно и провлачено бе прошепнал. Чувстваше като през упойка зъбите и езика на дракона в плътта над ребрата по гърба си.
Алванд го пусна и отстъпи.
Слаб, сякаш парцален, с постепенно избистрящо се съзнание, Дичо обаче веднага забеляза каква промяна е предизвикала операцията у змея. Алванд за секунди стана по-ъгловат, дръглив, с помътнели люспи и не толкова чисти на цвят очи.
Той изхрачи нещо на земята, после хъхрещо рече:
> Какво „не“, Радослав… Ако допусна да загинеш, как ще погледна Верена’рауни после…
Заседналите в тялото му остатъци стрела — остри късчета гранатен шрапнел — се топяха изплюти и в пукнатините по почвата се стичаше мразовито облаче пара.
— Не бе, глупчо… ти си… командир… губим боеспособност без тебе…
— Той по-лесно ще преодолее прокобата на стрелата, Радо. Иначе трябва да те чакаме да преболедуваш… Лошото е — обърна се Крилан към Алванд, който беше прилегнал и наистина имаше вид на болен, — че ми заприлича на белязващо острие.
Другият змей само кимна и притвори изтощено очи.
— След няколко ури ще е на крило — припряно обясни Иван-Крилан. — Алванд има достатъчно тренирана воля да впрегне организма си за съпротива.
— Ваньо, да не… ни… намерят… достатъчно далеч… ли сме…
— Да, подгониха Сенките ни, не се тревожи.
— А… какво… значи това… белязващо…
— Потрай малко. Как се чувстваш?
— По… добре — усмихна се слабо. — Като дъвкан… от ламя…
— О, не. Много по-добре си от това!
— Кажи… де…
— Стрела, която не убива… веднага. Гадно изобретение. Убитите ги зарязват, но ранените ги мъкнат на гръб. Такава стрела изважда от строя не един, а двама, че и трима, прави ги лесна плячка за потеря. Лошата новина е… че и като се оправиш, в един миг може пак да последва пристъп, най-неочаквано. И ятото пак ще почне да куцука с едно крило… Но командирът е добър Лечител за Оръженосец, нали има ламийски гени, сигурно ще ти се размине.
— Съжалявам… Ваньо. Сега… станах… наистина най… слабото звено в ятото…
— Като оздравееш, напомни ми да ти тегля един пердах за тия дрънканици!
— Какви… бяха тия… твари?
— Няма човешка дума за тях. Хората май никога преди не са познавали подобни изчадия. Граморите им викат демони-вестители.
— И какво представляват…?
— Ами видя ги що за стока са… Нощни ловци, живомесоядни. Когато се чувстват застрашени, насила споделят с врага си своя страх, внушават му своята болка… ти го изпита на гърба си, мисля, че случайно, на шарканите тия не могат да въздействат с номерцата си, затова и не опитват… Раненият не пищеше към теб, просто агонизираше. Виж, демоните-вестители обикновено не нападат други разумни народи. А по-чувствителните от тях, които отдалеч долавят страдания на смъртно болен, отиват при него, за да му съкратят мъките. Ако не ги изпревари Лечител, разбира се… Затова им викат вестители. Призоваващи смъртта. Видя ги колко са бързи, някои кашепци дори ги мислят за безплътни духове, толкова рядко се мерват пред нечий поглед. Само са ги чували, те нарочно стенат и вият, дават знак, че идват да уморят дразнещия ги с болката си нещастник… Ако се опиташ да погледнеш безпристрастно, ще разбереш, че вършат полезна работа — даряват лек край на ония, които са безнадеждни. Случва се Лечителите да са безсилни пред болките…
— Какво те… тревожи, Иване?
— Не мога да разбера какво правят тук — призна неохотно змеят. — Повечето от демоните-вестители обитават крайбрежието на Южния полярен океан, кашепската Арктика. Там е по-топло от земното Приполярие, все едно като в София през март…
— Съюзници на атъланите…?