Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Оставих чашата на пода и кръстосах крака.
— Последния път, когато идвах, ти не беше тук, нали?
— Разбира се, че бях. Точно тук. В леглото. Винаги съм тук.
— Но аз съм сигурен, че бях в стая двеста и осем. Това е стая двеста и осем, нали?
Жената завъртя леда в чашата и се засмя тихо.
— Сигурен си, ама не е сигурно. Сигурното е, че си бил в друга стая двеста и осем.
Тя говореше малко заплетено и това донякъде ме притесни. Дали алкохолът не я хващаше? Свалих вълнената шапка и я сложих на коляното си.
Казах на жената:
— Телефонът беше изключен, знаеш ли?
— Да, знам — отвърна с нотка на примирение жената. — Те го изключиха. Знаят, че обичам да се обаждам.
— Те ли те държат тук?
— Хм, и аз се питам. Всъщност не знам — тихо се изсмя тя.
От вълните във въздуха гласът й потрепери.
Обърнат към нея, й казах:
— Мисля за теб от много отдавна. От последния път, когато идвах. Мислех коя си и какво правиш тук.
— Звучи забавно — отвърна жената.
— Представих си най-различни възможности, но още не съм сигурен в нищо. Още съм на етапа на въображението.
— Я! — възкликна тя, сякаш думите ми й бяха направили впечатление. — Значи още не си сигурен в нищо и си на етапа на въображението.
— Точно така — потвърдих аз. — И мога да ти кажа едно: мисля, че ти си Кумико. В началото не го осъзнавах, но сега все повече се убеждавам.
— Така ли? — попита жената след кратко мълчание, звучеше развеселена. — Значи съм Кумико, така ли?
За миг загубих всякаква представа къде съм, сякаш онова, което правех, беше погрешно: дошъл съм не където трябва и говоря не каквото трябва не на когото трябва. Всичко бе загуба на време, безсмислено отклонение. Но успях да се ориентирам в мрака. За да проверя, че всичко това наистина се случва, стиснах шапката върху коленете си.
— Да, мисля, че ти си Кумико. Защото тогава всичко се напасва. Обаждала си ми се оттук по телефона. Опитвала си да ми кажеш някаква тайна. Тайна на Кумико. Тайна, която истинската Кумико не е намирала сили да ми разкрие в истинския свят. И ти си се опитвала да ми я кажеш вместо нея… с думи като тайни кодове.
Известно време жената мълча. Вдигна чашата, отпи отново от уискито, после каза:
— Не знам. Щом мислиш така, може и да си прав. Може би аз наистина съм Кумико. Но още не съм сигурна. Но ако е вярно… ако наистина съм Кумико… Би трябвало да разговарям с теб тук с нейния глас. Нали така? Това усложнява донякъде нещата, но ти нямаш нищо против, нали?
— Не, нямам — потвърдих аз.
Гласът ми сякаш отново прозвуча тревожно и бе някак неистински.
Жената се прокашля в мрака.
— Хайде тогава. Дали ще стане? — тя пак се засмя тихо. — Но не е лесно. Бързаш ли? Можеш ли да поостанеш?
— Всъщност не знам — отговорих аз.
— Почакай съвсем мъничко. Извинявай. Хм… Ще бъда готова след минута.
Зачаках.
— И така. Дошъл си да ме търсиш. Искал си да ме видиш, нали? — отекна в мрака сериозният глас на Кумико.
Не го бях чувал от онази лятна сутрин, когато й бях вдигнал ципа на роклята. Тогава тя си беше сложила зад ушите нов парфюм, парфюм от някой друг. Онзи ден излезе от нас и повече не се прибра. Независимо дали гласът в мрака беше истински или фалшив, той ме върна за миг към онази сутрин. Усетих аромата и видях бялата кожа на гърба на Кумико. Споменът в мрака беше наситен и ярък, вероятно по-наситен и по-ярък, отколкото в реалния живот. Стиснах по-здраво шапката.
— По-точно казано, не съм дошъл, за да те видя. Дошъл съм, за да те върна — казах аз.
Жената въздъхна тихо в мрака.
— Защо искаш толкова много да ме върнеш?
— Защото те обичам — отговорих аз. — И знам, че ти ме обичаш и ме искаш.
— Звучиш много сигурен в себе си — каза Кумико… или гласът на Кумико.
В тона й нямаше нищо подигравателно, но и никаква топлота.
Чух как ледчетата в кофичката оттатък се разместват.
— Но трябва да разгадая някои загадки, ако искам да те върна — отбелязах аз.
— Не е ли малко късно да започваш тепърва? Мислех, че нямаш чак толкова време.
Беше права. Не ми беше останало много време, а имах да мисля за доста неща. Избърсах с ръка потта от челото си. Казах си, че това вероятно е последната ми възможност. Мисли, си казах.
— Искам да ми помогнеш — казах аз.