Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Ключът се завъртя в ключалката. Онзи правеше всяко движение изключително предпазливо, разтягаше времето, необходимо за всяко действие, така че звуците, които го съпътстваха, да се откъснат един от друг и да изгубят смисъла си. Дръжката на вратата се завъртя, едва чуто скръцнаха пантите. Ударите на сърцето ми започнаха да стават все по-бързи. Опитах се да ги успокоя, безуспешно.
Някой влезе в стаята и леко раздвижи въздуха. Съвсем съзнателно се опитах да изостря всяко от петте си сетива и долових слабата миризма на чуждо тяло: странна смесица от дебели дрехи, сподавено дишане и изопнати нерви, обвити в тишина. Дали държеше нож в ръката си? Нищо чудно. Спомних си яркия бял блясък на метала. Затаих дъх, за да прикрия присъствието си, и стиснах още по-здраво бухалката.
След като влезе, онзи затвори вратата и я заключи отвътре. После застана с гръб към нея, зачака и напрегна зрение. Ръцете ми върху бухалката бяха плувнали в пот. Искаше ми се да избърша длани о панталона си, но и най-малкото излишно движение щеше да има пагубни последици. Извиках в съзнанието си спомена за скулптурата в градината на изоставената къща на Мияваки. За да залича присъствието си тук, се слях с образа на птицата. Там, в окъпаната от слънцето лятна градина, бях каменната птица, застинала в пространството и вперила очи в небето.
Онзи също носеше електрическо фенерче. Включи го и правият му тесен лъч проряза мрака. Светлината не беше силна. Идваше от същото фенерче с вид на химикалка, каквото имах и аз. Зачаках да ме подмине и да влезе в стаята, но той изобщо не се помръдна. Светлината започна да пада върху едно или друго в помещението: цветята във вазата, сребърния поднос върху масата (който отново проблесна чувствено), канапето, лампиона… Люшна се покрай носа ми и спря върху пода на сантиметри от върховете на маратонките ми: лижеше като змийски език всяко кътче в стаята. Чаках сякаш цяла вечност. Страхът и напрежението пронизаха с остра болка съзнанието ми.
„Недей да мислиш. Не ти е позволено да мислиш“, казах си аз. И никакви илюзии. „Илюзиите са пагубни“ — пишеше в писмото на лейтенант Мамия.
Накрая лъчът на електрическото фенерче се плъзна напред бавно, много бавно. Мъжът очевидно се движеше към вътрешната стая. Стиснах още по-силно бухалката. Изведнъж усетих, че потта по ръцете ми е изсъхнала. Сега те бяха прекалено сухи.
Мъжът направи бавно крачка напред, после спря. Сетне още една крачка. Сякаш проверяваше къде стъпва. Беше съвсем близо до мен. Поех си въздух и го задържах. Още две крачки, и онзи щеше да бъде точно където исках. Още две крачки, и аз щях да мога да сложа край на този ходещ кошмар. Точно тогава обаче светлината внезапно угасна. Пълният мрак отново погълна всичко. Мъжът беше изключил фенерчето. Опитах се да пришпоря ума си — да мисли бързо в мрака, но той отказваше изобщо да мисли. Прониза ме непозната тръпка. Мъжът беше разбрал, че съм там.
„Действай — казах си аз. — Не стой така.“ Опитах да се дръпна вляво, ала краката ми не се помръднаха. Бяха залепени за пода като краката на птицата от скулптурата. Направих усилие и едвам успях да наклоня наляво вцепененото си тяло от кръста нагоре. Точно тогава нещо твърдо и студено като ледена висулка ме прониза в дясното рамо.
От удара като че ли се съживих и краката ми се отлепиха. Отскочих вляво и в опит да спипам противника си, затаих дъх в мрака. Кръвта в тялото ми бумтеше, всеки мускул и клетка се мъчеха да си набавят кислород. Дясното ми рамо изтръпна, но аз не усещах болка. Болката щеше да дойде по-късно. Застинах, мъжът също не се помръдваше. Стояхме в мрака един срещу друг. Нямаше какво да видим, какво да чуем.
Пак съвсем внезапно се появи ножът. Изсвистя покрай лицето ми като нападаща пчела и острият му връх ме закачи леко по дясната буза, където беше белегът. Усетих как кожата се разтваря. Не, мъжът също не ме виждаше. Ако ме виждаше, отдавна да ме е довършил. Замахнах в мрака с бухалката, целейки се в посоката, откъдето беше дошъл ударът с ножа, тя обаче само изсвистя във въздуха и не уцели нищо. Ударът обаче беше добър и от решителния му звук се поотпуснах. Силите все още бяха равностойни. Ножът ме беше порязал два пъти, но не лошо. И двамата не се виждахме. Мъжът може и да държеше нож, но аз държах бухалка.
Все така затаили дъх, отново се задебнахме във взаимната слепота и зачакахме някакъв намек на движение. Усещах, че по лицето ми се стича кръв, но странно, бях се освободил от страха. „Това е само нож — казах си. — Това е само порезна рана.“ Продължих да чакам. Продължих да чакам ножът отново да се насочи към мен. Можех да чакам цял живот. Издишах въздуха и отново го поех беззвучно. „Хайде! — подканих наум онзи. — Размърдай се! Чакам да се раздвижиш. Промуши ме, ако искаш. Не ме е страх.“