Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
— Точно там. Трябва да се срещна с една жена.
Той нищо не каза. Не изиска от мен да му съобщя подробности за жената и какво общо имам с нея. Продължи нататък по коридора с уверената крачка на човек, който знае пътя, влачеше ме като буксир по лъкатушния си маршрут.
Накрая спря внезапно пред една врата. Блъснах се отзад в него, за малко да го съборя. При удара усетих, че е странно лек и безплътен — като празна обвивка на цикада. Той освети с джобното електрическо фенерче номера на вратата: 208.
— Не е заключена — обясни мъжът без лице. — Вземете фенерчето. Аз мога да се върна и на тъмно. След като влезете, се заключете и не отваряйте на никого. Каквото и да имате да правите, приключвайте бързо и се връщайте, откъдето сте дошли. Това място е опасно. Тук не сте желан, единствено аз съм на ваша страна. Не го забравяйте.
— Кой сте вие? — попитах аз.
Мъжът без лице ми връчи електрическото фенерче, сякаш ми предаваше щафета.
— Аз съм кухият човек — обясни той.
Взря се в мен с безликото си лице в очакване да кажа нещо, аз обаче не намирах нужните думи. Накрая той изчезна без звук. Уж стоеше точно пред мен, а след миг мракът вече го беше погълнал. Светнах с фенерчето към него, но от мрака изникна само гладката бяла стена.
Както беше казал мъжът, вратата на стая 208 не беше заключена. Дръжката на бравата поддаде беззвучно под ръката ми. За всеки случай изключих фенерчето, после влязох възможно най-тихо. В стаята както винаги беше тихо, не долавях никакво движение. Чуваше се тихото пукане на топящия се лед в кофичката. Запалих фенерчето и се извърнах да заключа вратата. Металното щракване прозвуча неестествено силно в стаята. На масата в средата имаше неотворена бутилка „Къти Сарк“, чисти чаши и кофичка, пълна с лед. Сребристият поднос до вазата отрази с чувствен блясък лъча на фенерчето, сякаш отдавна ме чакаше.
В отговор миризмата на цветния прашец като че стана мигом по-наситена. Въздухът натежа, а силата на земното притегляне сякаш се увеличи. С гръб до вратата загледах раздвижването в лъча светлина на фенерчето.
„Това място е опасно. Тук не сте желан, единствено аз съм на ваша страна. Не го забравяйте.“
— Не ме осветявай — каза откъм вътрешната стая женски глас. — Обещай да не ме осветяваш.
— Обещавам — отговорих аз.
34.
„… За миналите дни“
— Обещавам — рекох аз, но гласът ми прозвуча някак изкуствено, както когато се слушаш на запис.
— Искам да го кажеш: няма да те осветявам.
— Няма да те осветявам. Обещавам.
— Наистина ли обещаваш? Истината ли ми казваш?
— Истината. Ще спазя обещанието.
— Добре тогава, всъщност, ако не възразяваш, бих искала да налееш две чаши уиски с лед и да ги донесеш тук. С много лед, ако обичаш.
Говореше с едва доловимо закачливо момичешко глезене, но самият глас беше на зряла чувствена жена. Оставих фенерчето легнало върху масата и на светлината му изпълних указанията, като за миг поспрях, за да успокоя дишането си. Отворих бутилката „Къти Сарк“, напълних с щипката двете чаши с кубчета лед и отгоре налях уиски. Трябваше да мисля ясно за всичко, което вършеха ръцете ми. При всяко движение върху стената играеха големи сенки.
Влязох във вътрешната стая, понесъл в дясната ръка двете чаши с уиски, а с лявата осветявах пътя с фенерчето. Въздухът ми се стори някак по-мразовит от преди. Докато бях бързал в мрака, явно се бях изпотил и сега ми стана студено. Сетих се, че си бях смъкнал якето.
Както бях обещал, угасих фенерчето и го пъхнах в джоба си. После оставих опипом едното уиски на нощното шкафче, а със своето седнах на фотьойла до леглото. В пълния мрак си спомних разположението на мебелите в стаята.
Стори ми се, че чух шумолене на чаршафи. Жената се надигна на леглото, облегна се на таблата отзад и взе чашата. Разклати леко леда и отпи от уискито. В мрака всичко това се чуваше като звукови ефекти в радиопиеса. Вдъхнах уханието на уискито в ръката си, но не пих.
— Мина много време — казах.
Сега гласът ми прозвуча повече като моя, отколкото преди.
— Така ли? — отвърна жената. — Не съм сигурна какво означава това: „време“ или „много време“.
— Доколкото си спомням, мина точно една година и пет месеца — рекох аз.
— Ами… — каза жената, явно думите ми не й бяха направили впечатление. — Не помня… точно.