Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Чух размърдване на чаршафите. Жената се наместваше в леглото.
— Сигурен ли си? Изобщо ли не се съмняваш? — притисна ме тя за потвърждение.
— Да, сигурен съм. Ще те отведа у дома.
— И нямаш никакви колебания?
— Не, никакви. Решил съм — отсякох аз.
След тези думи жената мълча дълго, сякаш проверяваше истинността на нещо. После въздъхна тежко, за да отбележи края на този етап в разговора ни.
— Ще ти дам подарък — рече тя. — Не е нищо особено, но може да ти свърши работа. Не включвай фенерчето, само се пресегни ето тук — много, много бавно — към нощното шкафче.
Станах от фотьойла и за да проверя колко дълбока е празнотата, протегнах в мрака дясната си ръка. Усетих с върховете на пръстите острите игли на въздуха. После докоснах нещото. Когато разбрах какво е, въздухът сякаш заседна на гърлото ми. „Подаръкът“ беше бейзболна бухалка.
Хванах я за дръжката и я вдигнах напред. Бях почти сигурен, че е същата, която бях взел от младежа с калъфа за китара. Тази тук тежеше колкото нея. Определено беше тя. Но докато я опипвах по-внимателно, установих, че точно над широката част е полепнало нещо. Нещо като човешка коса. Опипах с пръсти. Беше си истинска човешка коса. По бухалката бяха полепнали малко човешка коса със засъхнала кръв. Някой беше използвал бухалката, за да удари някого — вероятно Нобору Ватая — по главата. Едвам издишах въздуха, заседнал в гърлото ми.
— Това е твоята бухалка, нали? — попита жената.
— Вероятно — отвърнах, като се мъчех да запазя спокойствие.
В непрогледния мрак гласът ми пак беше променен, сякаш някой, спотаил се наблизо, говореше вместо мене. Прокашлях се и след като се уверих, че говори истинското ми „Аз“, продължих:
— Но някой явно я е използвал, за да удари някого.
Жената пак не продума, сякаш устата й беше запечатана. Свалих бухалката и я стиснах между краката си.
— Сигурен съм, че знаеш какво става — казах аз. — Някой е взел бухалката, за да пръсне черепа на Нобору Ватая. Беше в новините по телевизията, не е измислица. Нобору Ватая е в болница, между живота и смъртта. Може да умре.
— Няма да умре — каза безчувствено гласът на Кумико. Сякаш прочете от книга исторически факт. — Но може и да не дойде в съзнание. И да продължи да се лута в мрака, никой обаче не знае в какъв точно мрак.
Намерих пипнешком чашата в краката си и я вдигнах. Излях съдържанието й в устата си и без да се замислям, го глътнах. Безвкусната течност мина през гърлото, сетне и през хранопровода ми. Без причина почувствах, че ме втриса, после изпитах неприятното усещане, че от много далеч през дългия мрак към мен бавно се движи нещо. Сърцето ми заби по-бързо като че от някакво предчувствие.
— Нямаме много време — рекох аз. — Само ми кажи, ако знаеш: къде сме?
— Бил си тук и друг път, и сега дойде здрав и невредим. Точно ти би трябвало да знаеш къде сме. Пък и вече не е важно. Важното е, че…
В същия миг на вратата се почука — силен сух звук, сякаш някой забиваше пирон в стената, два силни удара, последвани от още два. Беше същото чукане, което вече бях чувал. Жената ахна.
— Трябва да изчезнеш оттук — каза ми тя и гласът беше безспорно на Кумико. — Ако тръгнеш веднага, все още можеш да минеш през стената.
Не знаех дали бях прав или се заблуждавах, но знаех, че щом съм тук, съм длъжен да сразя нещото. Това беше войната, в която трябваше да победя.
— Този път няма да избягам — казах аз на Кумико. — Ще те отведа у дома.
Оставих чашата на пода, сложих си вълнената шапка и хванах здраво бухалката, която държах между коленете си. После тръгнах бавно към вратата.
35.
Съвсем истински нож
Тръгнах към вратата, като осветявах пътя и внимавах да стъпвам безшумно. Бухалката беше в дясната ми ръка. Междувременно отново се почука: два пъти, сетне още два пъти. Този път по-силно и по-припряно. Залепих се до страничната стена, където нямаше да се виждам, щом вратата се отвореше. Затаих дъх и зачаках.
Когато звукът от чукането утихна, отново над всичко се спусна глуха тишина, сякаш не се беше случило нищо. Но аз усещах, че от другата страна на вратата има някой. Този някой стоеше там като мен — затаил дъх и наострил уши — и се опитваше да чуе звука от дишане или биенето на сърце, или пък да разчете движението на някоя мисъл. Мъчех се дъхът ми да не размърдва въздуха наоколо. „Аз не съм тук — казах си. — Не съм тук. Не съм никъде.“