Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Кой беше угасил осветлението? Не можех да повярвам, че е съвпадение. Беше се случило точно когато излизах в коридора и онези хора ме настигаха. Може би някой го беше направил, за да ме отърве от опасността. Свалих вълнената си шапка, избърсах с носната кърпа потта по лицето си и отново си сложих шапката. По различни места на тялото си бях започнал да усещам болка, но май нямах рани. Погледнах в мрака светещите стрелки на часовника си, колкото да си спомня, че беше спрял в единайсет и половина. Точно когато слязох в кладенеца. И точно когато Нобору Ватая е бил пребит с бейзболна бухалка в кабинета си.
Възможно ли е аз да го бях ударил?
Тук, в този мрак, това започна да ми прилича на поредната теоретична възможност. Може би горе, в истинския свят, наистина го бях ударил с бухалката и го бях ранил тежко, а единствен аз не знаех това. Може би лютата омраза вътре в мен бе поела инициативата, беше отишла там, без дори да подозирам, и беше стоварила бухалката върху него. Но какво значи „беше отишла“? За да стигна до Акасака, трябваше да се кача на линия „Одакю“, с която да стигна до Шинджуку и оттам да взема метрото. Нима може да съм направил такова нещо, без да усетя? Не, определено не — освен ако не съществуваше друго мое „Аз“.
— Господин Окада — каза някой наблизо в мрака.
Сърцето ми се качи в гърлото. Нямах представа откъде идва гласът. Мускулите ми се стегнаха, огледах мрака, но не видях, разбира се, нищо.
— Господин Окада — повтори гласът. Нисък мъжки глас. — Не се притеснявайте, господин Окада, аз съм на ваша страна. Вече сме се срещали тук. Помните ли?
Помнех. Познавах този глас. Беше на мъжа без лице. Но трябваше да внимавам. Не бях готов да отговоря.
— Трябва час по-скоро да напуснете това място, господин Окада. Щом включат тока, тези хора ще дойдат и ще ви намерят. Елате с мен, знам един пряк път.
Мъжът запали електрическо фенерче с вид на химикалка. То хвърли тънък лъч, който обаче беше достатъчен, за да виждам къде стъпвам.
— Насам — подкани ме мъжът.
Станах от пода и забързах след него.
— Сигурно вие сте угасили осветлението, нали? — попитах.
Той не отговори, но и не отрече.
— Благодаря — продължих аз. — Разминах се на косъм.
— Тези хора са много опасни — уточни мъжът. — Много по-опасни, отколкото си мислите.
Попитах го:
— Нобору Ватая наистина ли много е пострадал?
— Така поне казаха по телевизията — отвърна предпазливо непознатият.
— Но не съм го направил аз — вметнах. — По това време слизах в кладенеца.
— Щом го казвате, сигурно е така — отвърна безизразно мъжът.
Отвори някаква врата и като си светеше с фенерчето в краката, тръгна нагоре по стълбището. Беше много дълго и някъде по средата вече не знаех дали се качваме, или слизаме. Дори не бях сигурен, че е стълбище.
— Някой може ли да потвърди, че по същото време сте слизали в кладенеца? — попита той, без да се обръща.
Не казах нищо. Нямаше кой да потвърди.
— При това положение е най-разумно да бягате. Те са убедени, че вие сте извършителят.
— Кои „те“?
На горната площадка мъжът зави вдясно, повървя малко и отвори врата, през която излезе в коридор. Там спря и се ослуша.
— Трябва да побързаме. Дръжте се за сакото ми.
Подчиних се и се вкопчих в пеша на сакото му.
Мъжът без лице каза:
— Те са като залепени за телевизора. Заради това тук не сте никак обичан. Те са големи почитатели на брата на жена ви.
— Знаете кой съм? — попитах аз.
— Разбира се, че знам.
— В такъв случай знаете ли къде сега е Кумико?
Мъжът не каза нищо. Продължавах да се държа здраво за пеша на сакото му, сякаш играехме в мрака някаква игра. Завихме бързо зад поредния ъгъл, слязохме по късо стълбище, минахме през малка тясна врата, по скрит проход с нисък таван и излязохме в друг коридор. Странният сложен път, по който ме водеше мъжът без лице, приличаше на безкрайно пътешествие из утробата на огромна бронзова фигура.
— Нека ви кажа едно, господин Окада. Не знам всичко, което става тук. Мястото е голямо и аз отговарям само за фоайето. За много неща нямам никаква представа.
— А знаете ли за свирукащия сервитьор?
— Не, не знам. Тук няма сервитьори, свирукащи или несвирукащи. Ако сте видели сервитьор, той не е бил сервитьор: бил е нещо, което се е правело на сервитьор. Пропуснах да ви попитам, но искахте да отидете в стая двеста и осем, нали?