Престолът от драконова кост

— Ние разбираме мястото ти в тези събития, Таусър — рече нетърпеливо Джосуа.

Вероятно за да се предпази от проникващия отвсякъде студ, принцът бе омотал около врата си вълнен шал. Върхът на тънкия му нос беше червен.

— Тъкмо уточнявам това място, така да се каже, ваше височество — заяви самодоволно Таусър. — Ако мога да получа чаша вино, което ще улесни разказа, ще пристъпя направо към най-главното.

— Исгримнур — изпъшка Джосуа, — ще бъдеш ли така добър да намериш нещо за пиене на нашия многоуважаем шут? В противен случай се боя, че ще трябва да чакаме края на историята до Второ пришествие.

Херцогът на Елвритшала пристъпи към кедровия шкаф до масата на Джосуа и взе кана червено вино.

— На. — Той подаде напълнен бокал на Таусър. Шутът сръбна една глътка и се ухили.

„Не от виното има нужда той, а от внимание — помисли си римърът. — Времената са твърде сурови дори за младите и способните, камо ли за един остарял смешник, чийто господар е мъртъв“.

Загледа се в лицето на шута и за момент му се стори, че зад бръчките като през тънка завеса съзира детинския му израз.

„Дано Бог ми подари бърза и достойна смърт — помоли се наум Исгримнур, — за да не се превърна някога в един от тези изкуфели глупаци, седнали край огъня да разправят на младоците, че нещата никога няма да бъдат такива, каквито са били“.

Върна се до стола си, заслушан във вълчия вой на ветровете отвън.

„Макар че този път това може и да е вярно. Може би добрите времена са си отишли безвъзвратно. Може би не ни остава нищо друго освен една обречена битка срещу пълзящия от всички страни мрак“.

— Разбирате ли — не спираше Таусър, — Трън, мечът на Камарис, не потъна заедно с него в океана. Беше го дал на съхранение на своя оръженосец Колмънд от Родстанби.

— Дал му меча си?! — учуди се Джосуа. — Това не отговаря на нито една от историите за Камарис-са-Винита, които съм чувал.

— Да, но не го познаваш през тази последна година… а и как би могъл, след като току-що се бе пръкнал на този свят? — Таусър сръбна още един гълток и се вторачи замислено в тавана. — Сър Камарис стана много особен и рухна след смъртта на майка ти кралица Ебека. Той й се беше посветил, както знаеш, и боготвореше дори плочките, по които стъпваха краката й — сякаш беше самата Божия майка Елисия. Винаги съм си мислил, че се самообвиняваше за смъртта й, сякаш би могъл да я излекува с помощта на оръжието си или с чистотата на сърцето си… нещастен идиот.