Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Гневът му, НЕГОВАТА жажда за унищожение, кристализирал порив на праисторическия ловец в Радослав — този безплътен пестник изтръгна живота на злобното същество… а сетне сабята обезобрази празния съд на убитата душа.
Не се убива лесно с душа, Радо! Ставай сега! Отстъпваме!
> Радослав, назад!
Сабята навярно му шибна плесница да дойде на себе си. Той заотстъпва, все още превит от потреса на толкова интимно докосване до чужда Смърт.
Обстрелваха ги.
Призрачни стрели пронизваха въздуха, създавайки краткотрайни ивици безмълвие и усещане за мъртвешки студ. Змейовете отговаряха с вълни топлина, също невидими, шмугвания жар, които избухваха в реални пламъци, щом докоснеха цел. Няколко такива огнени кълба разпръснаха пепелта на улучените стрелци и странично засегнаха мнозина. Едно ранено създание не изпадна в несвяст и над града като свредел се изви нисък гръден вой, гъст като камбана и лепкав като ужаса пред небитието.
Радослав не се усети веднага какво прави.
После се завари да надава вопли, пригласяйки на ранения. Крещеше заедно с него, в един глас. И пак не той, не неговата воля и ум реагираха. Змейската кожа го накара да се надигне над ниските дувари и почти наслуки да насочи Рауни като пушка към ударения пищящ враг… Не беше наслуки. МНОГО добре усещаше къде агонизира онова създание, защото то бе БЛИЗО — в самите нерви на Радослав, като гноен цирей, като сол в рана, като прогнил кътник в три след полунощ, а где що има аналгин е изпито без полза!…
И заради това нямаше как да не улучи!
Сабята изплю светкавица, която изпращя оглушително и ударната вълна доизби цветните витражи на околните къщи. Раненото изчадие млъкна. Дичо го съзря с ъгълче на окото — сгърчено, обгорено, приличащо на маймунка — да ти се скъса сърцето от жал!
Залягай бе, Радо! — изкрещя телепатично Крилан. — Еби им майката, тия нарочно ти натрапват болката си, за да ти е трудно да ги трепеш!
Съвсем близо до шлема призрачна стрела встъкли въздуха и бузата на Радослав онемя от студ само от полъха, създаден от смъртоносния заряд.
> Радослав, веднага назад… Крилан, поеми!
— Радо, готин, търчи под моста, оттам по деретата! — ревна на глас змеят.
— А вие?!
— И ние!!!
В казармата Радослав ненавиждаше патешко ходене. Е, трудно би се намерил някой боец в целия тогавашен Варшавски договор, който да обича патешкото ходене. Ала в момента той благославяше това упражнение за чанч, защото му се наложи да бяга полуклекнал.
Успя да направи не повече от седем-осем метра, когато мускулите на краката запищяха от млечната киселина — химикалът на изтощението. Той залитна напред и, за да не се просне по очи, се отблъсна нагоре. Скокът продължи, на гърба изтрещяха патеричните криле и Радослав вече летеше, планираше като десантник с ламаринен парашут. Уви, отчайващо ниско — може би метър и половина, нека два, като неизбежно и най-много след половин хвърлей щеше да забие глава в някое препятствие.
Бутам те, само се дръж! ШАВАЙ наляво-надясно, не ставай лесна мишена!
Дичо кривна встрани, люшна се панически във въздуха, пак се върна в уговорената посока на отстъпление. Неопитността му помагаше да поддържа хаотична траектория — и призрачните студени стрели го подминаваха.
И навярно щяха да го подминават докрай, ако не бе една негова глупава грешка.
Радослав можеше да се провре през портата, без да присвива криле. В последния момент обаче му се дощя да прелети отгоре, над арката.
Стрелата само го драсна — плъзна се по плешката и отплесна. Но бронята на улученото място в миг стана трошлива като порцелан и слаба като станиол. Цялата лява половина на гърба се вдърви след краткото ледено опарване, тънка стъклена болка смути и забави пулса, в устата се появи кисело-горчив вкус. С внезапно тъпо безразличие той съзерцаваше твърдия друм под себе си. Мозъкът му изтръпна, а белите дробове сякаш се напълниха със скреж.
Змейовете се изравниха с него, летяха заднешком и отвръщаха на леда с огън. Подхванаха го от двете страни, преди да е паднал, стиснаха здраво и ускориха. Тутакси техен дружен залп мълнии превърна крайните къщи на градчето в нажежен ад. Те използваха стената пламъци за прикритие и се стрелнаха назад към обраслия лабиринт от дерета. Ударната вълна от ускоряването вдигна облаци прах.