Хроника на птицата с пружина

Известно време се колебах и накрая реших да тръгна след сервитьора. В стая № 208 се спотайваше нещо опасно, нещо, което можеше да има пагубни последици. Помнех съвсем ясно силното чукане в мрака и ослепителния бял отблясък на нещо като нож. Трябваше да бъда по-предпазлив. И първо да проверя къде ще ме отведе сервитьорът. После можех да се върна в стаята. Но как ще стане? Бръкнах в джобовете си и при портфейла, дребните пари и поената кърпа намерих къса химикалка. Извадих я и драснах по дланта си, за да се уверя, че пише. Смятах да оставям с нея знаци по стените, докато вървя след сервитьора. Сетне по знаците щях да се върна тук. Би трябвало да мога да се върна.

Вратата се отвори и сервитьорът излезе с празни ръце. Беше оставил в стаята всичко, включително подноса. След като затвори вратата, изправи гръб, засвирука „Крадливата сврака“ и забърза обратно по пътя, по който беше дошъл. Излязох от сянката на голямата ваза и тръгнах след него. Там, където коридорът се разклоняваше, правех върху бялата стена малко синьо Х. Сервитьорът не се обърна нито веднъж. Имаше нещо особено в походката му. Преспокойно можеше да стане рекламно лице примерно на Световния шампионат по келнерски походки. С вървежа си сякаш казваше: „Ето как трябва да стъпва сервитьор в хотел: с високо вдигната глава, с издадена напред брадичка, с изпънат гръб, ръцете се движат в такт с музиката на «Крадливата сврака», вървежът е с широка крачка по коридора.“ Зави на много места, слиза и се качва по много стълбища. Осветлението беше ту по-ярко, ту по-мъждиво, пречупваше се в ниши в стената, хвърляше чудновати сенки. За да не ме усети, вървях на разумно разстояние след него, но не беше трудно да го проследя. Дори и да изчезнеше за миг зад някой ъгъл, нямаше опасност да го изгубя — ориентирах се по звънкото му свирукане.

Точно както есетрата, потеглила нагоре срещу течението, рано или късно намира спокоен вир, сервитьорът влезе от последния коридор във фоайето, в по-рано претъпканото с хора фоайе, където бях видял по телевизията Нобору Ватая. Сега обаче тук беше тихо, само неколцина седяха пред големия телевизор и гледаха новините по обществената телевизия НХК. Когато наближи фоайето, сервитьорът престанал да си свирука, за да не пречи на хората. Прекоси го и се скри зад врата, на която пишеше „Вход служебен“.

Уж да убия времето, тръгнах да се разхождам из фоайето: сядах на различни канапета, разглеждах тавана, проверявах колко дебел е килимът под краката ми. После отидох до телефонния автомат и пуснах монета. И този апарат не работеше, както апаратът в стаята. Вдигнах слушалката на вътрешния телефон и набрах 208, ала този апарат също беше мъртъв.

След това отидох да седна на един фотьойл по-встрани от хората, които гледаха телевизия, за да ги разгледам неусетно. Бяха дванайсет души, девет мъже и три жени, повечето на трийсетина-четирийсет години, двама май бяха прехвърлили петдесетте. Всички мъже бяха в костюми или спортни сака, с вратовръзки в убити тонове и кожени обувки. Ако не броим разликите в ръста и теглото, нямаха отличителни черти. И трите жени бяха малко над трийсетте, добре облечени и изискано гримирани. Все едно са били на сбирка на съученици от гимназията, но седяха отделно и по нищо не личеше да се познават. Всъщност всички във фоайето изглеждаха като хора, които не се познават и просто са насочили вниманието си към един и същ телевизионен екран. Не си подхвърляха реплики, не се споглеждаха, не си кимваха.