Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Глава XXIX
Генераторът
— Махайте се от пътя ми, дяволите да ви вземат!
Доктор Робърт Стедлър го чу по радиото в колата си. Не осъзна дали следващият звук — нещо средно между ахване, донякъде писък, донякъде смях, се надигна от него или от радиото — но чу щракването, което изключи и двете. Радиото млъкна. Никакви звуци повече не се чуваха от хотел „Уейн-Фолклънд“.
Той въртеше копче след копче под осветения циферблат. Не се чуваше нищо — нито обяснения, нито съобщения за технически проблеми, нито музика, която да покрие мълчанието. Всички станции излязоха от ефир.
Той потръпна, вкопчи се във волана, наведе се над него, като жокей в последните метри от надбягването, и натисна газта. Малкото парче магистрала пред него трептеше от подскоците на фаровете му. Отвъд осветената лента беше единствено празната прерия на Айова.
Не знаеше защо беше слушал предаването; не знаеше и какво го кара сега да трепери. Разсмя се рязко — прозвуча като злокобно ръмжане — дали на радиото или на хората в града, или на небето.
Гледаше редките километрични камъни по магистралата. Нямаше нужда да се консултира с картата: от четири дни картата беше отпечатана в ума му, като мрежа от линии, гравирани с киселина. Не можеха да му ги отнемат, мислеше си, не можеха да го спрат. Чувстваше се така, сякаш го преследват; но на мили зад него нямаше нищо, освен двата задни фара на колата му, като два малки сигнала за опасност, които летяха из мрака на долините на Айова.
Мотивът, който движеше ръцете и краката му сега, се беше появил преди четири дни. Беше лицето на мъжа на перваза и лицата, на които се беше натъкнал, когато беше избягал от онази стая. Бе им изкрещял, че не може да работи с Голт, нито пък те, че Голт ще унищожи всички тях, освен ако те не го унищожат първи.
— Не се правете на умен, професоре — студено беше отговорил господин Томпсън. — Пищяхте доста, че го мразите и в червата, но когато се стигна до действие, изобщо не ни помогнахте. Не знам на чия страна сте. Ако не ни се предаде мирно и тихо, може да се наложи да прибегнем до натиск — например заложници, които той няма да иска да нараним, — и вие сте пръв в списъка, професоре.
— Аз ли? — беше изкрещял той, треперейки от ужас, с горчив, отчаян смях. — Аз ли? Той ме проклина повече от всеки друг на земята!
— А аз откъде да знам? — беше отговорил господин Томпсън. — Чух, че сте били негов учител. А и не забравяйте, че вие бяхте единственият, за когото попита.
С вцепенено от страх съзнание той се беше почувствал така, сякаш ще бъде смазан от две приближаващи се стени: нямаше шанс, ако Голт откажеше да се предаде, и още по-малко, ако Голт се присъединеше към тези хора.
Тогава някакъв далечен силует си беше пробил път в ума му: образът на една сграда с купол като гъба, в средата на една долина в Айова. От този момент нататък всички картини бяха започнали да се сливат. Проектът X, мислеше си, без да знае дали това е образът на сградата или на феодален замък, който контролира околността и който му внушава чувство за време и свят, в който му беше мястото… Аз съм Робърт Стедлър, мислеше си, това е моя собственост, резултат на моите открития, казаха, че аз съм го изобретил… Ще им покажа аз! — Това си мислеше, без да знае дали има предвид човека на перваза или другите, или пък цялото човечество… Мислите му приличаха на листа, плаващи във вода, без връзки помежду си: Да поеме контрола… Ще им покажа аз!… Да поеме контрола, да управлява… Няма друг начин да се живее на Земята…
Това бяха единствените думи, които назоваваха плана в съзнанието му. Беше усетил, че останалото му е ясно — ясно като дива емоция, която викаше предизвикателно, че не е длъжен да си я изяснява. Щеше да поеме контрола върху Проекта X и щеше да управлява част от страната като лично феодално владение. Средствата? Емоцията му беше отговорила: някак си. Мотивът? Умът му повтаряше настойчиво, че мотивът му е ужасът от бандата на господин Томпсън, че вече не е на сигурно място сред тях, че планът му е практическа необходимост. В дълбините на вцепенения му мозък емоцията му въплъщаваше друг вид страх, удавен заедно с връзките между натрошените парчета от думи.
Тези парчета бяха единственият компас, насочвал движенията му през четирите дни и нощи, докато караше по пусти магистрали, през страна, която изпадаше в хаос, докато развиваше маниакалното умение да си купува нелегално бензин, докато крадеше случайните часове на неспокоен сън, в тъмни мотели, под фалшиви имена…
Аз съм Робърт Стедлър, мислеше си, умът му го повтаряше като формула на всемогъществото… Да поема контрола, мислеше си, докато шофираше бързо покрай безполезните светофари на полуизоставените градове, по вибриращата стомана на моста на „Тагарт“ над Мисисипи, покрай разпръснатите руини на фермите сред празните полета на Айова… Ще им покажа аз, мислеше си той, нека ме гонят, няма да ме спрат този път… Беше си го мислил, въпреки че никой не го бе преследвал, както никой не го преследваше и сега, с изключение на задните фарове на собствената му кола и на мотива, който заглушаваше, потиснат дълбоко в ума си.