Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Към какви други неща искаш да го обърнеш?

Джирики поклати глава, хвърли бърз поглед към Къса и продължи:

— Трудно е да се обясни, граф Еолаир. Нека го кажа така — ако си се загубил и си заобиколен от мъгла, но до теб има дърво, на което можеш да се изкачиш и да погледнеш над мъглата, ще го направиш ли?

— Разбира се — каза Еолаир. — Но все пак не разбирам какво искаш да кажеш.

— Това, което казвам. Ние, които сме свикнали с Пътя на сънищата, напоследък бяхме лишени от него — все едно гъста мъгла пречи на някого да излезе от дома си, въпреки че се налага да го направи. Свидетелите, които мога да използвам, са по-незначителни — без силата и познанията на някой като нашата Първа баба Амерасу, те са полезни само за по-дребни цели. Късът на Мезуту'а е Главен свидетел — мислех да го търся още преди да потеглим от Джао е-Тинукай'и, — но току-що открих, че неговото използване някак си ми е отказано. Все едно съм се покатерил на дървото, за което ти казах, и съм стигнал до горната граница на мъглата, но само за да открия, че над мен има някой, който не ми позволява да се изкача по-високо и да погледна. Блокиран съм.

— Всичко това е все още една голяма загадка за смъртен като мен, Джирики, макар че виждам донякъде какво се опитваш да ми обясниш. — Еолаир се замисли за момент. — Казано с други думи: ти искаш да погледнеш през прозорец, но някой от другата страна го закрива. Така ли е?

— Да. Добре казано. — Джирики се усмихна, но Еолаир видя умората зад усмивката му. — Но не смея да си отида, без да съм опитал да погледна отново през прозореца толкова пъти, за колкото ми стигнат сили.

— Тогава ще те чакам. Но сме си взели малко храна и вода. И освен това, макар че не знам как е с твоите хора, моите сигурно ще имат нужда от мен доста скоро.

— Колкото до храната и водата — каза Джирики разсеяно, — можеш да вземеш моите. — Той пак се обърна към Къса. — Когато решиш, че ти е време да се върнеш, кажи ми, но не ме докосвай, докато не ти кажа, че може, граф Еолаир. Обещай ми. Не знам точно какво трябва да правя, затова и за двама ни ще е по-сигурно да не се намесваш, каквото и да изглежда, че става.

— Няма да правя нищо, ако не го поискаш — обеща Еолаир.

— Добре. — Джирики вдигна ръце и пак започна да описва бавните кръгова.

Графът на Над Мулах въздъхна и се намести по-удобно на каменната скамейка.