Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Еолаир разчиташе на смътните си спомени от предишните си посещения, за да води Джирики из разрушаващия се град — въпреки че, ако се съдеше по нетърпението на сита, обуздавано само от природната му учтивост, Джирики можеше да е не по-лош водач. Докато вървяха по кънтящите пусти улици, Еолаир отново имаше впечатлението, че Мезуту'а е не толкова град, колкото развъдник на плахи, но дружелюбни животни. Този път обаче, понеже думите на Джирики за океана още бяха свежи в паметта му, Еолаир го видя като някаква коралова градина, чиито безкрайни постройки растат една от друга, пронизани от празни входове и тъмни тунели, а кулите му бяха съединени с каменни пътечки, тънки като стъклени влакна. Той разсеяно се питаше дали дуорите са стаявали някакъв копнеж за морето дълбоко в себе си, така че това място и неговите добавки — Джирики му сочеше някои неща, прибавени към оригиналните постройки на Мезуту'а — да станат нещо като подводна пещера, заслонена от слънцето със скали, вместо със синя вода.

Когато излязоха от дългия тунел и неговите релефи от жив камък в обширното пространство на голямата каменна арена, Джирики, който вече бе поел водачеството, беше обкръжен от ореол бледа, трептяща светлина. Ситът се вторачи надолу към арената, вдигна тънките си ръце на височината на раменете, направи някакво движение и чак после закрачи напред. Само еленовата му грация скриваше факта, че върви много бързо.

Големият кристален Къс все още стоеше в центъра на купата, пулсираше и повърхностите му преливаха от бавно променящи се цветове. Каменните пейки бяха празни. Арената беше пуста.

— Юис-фидри! — извика Еолаир. — Юис-хадра! Аз съм Еолаир, графът на Над Мулах!

Гласът му отекна от далечните стени на пещерата. Отговор нямаше.

— Аз съм Еолаир, Юис-фидри! Върнах се!

След като никой не му отговори — нямаше никакви признаци на живот — нито стъпки, нито проблясъци на дуорски пръчки от розов кристал — Еолаир слезе при Джирики.

— Точно от това се страхувах — каза графът. — Че ако те доведа, те ще изчезнат. Надявам се само да не са изоставили града напълно. — Той се намръщи. — Сигурно ме смятат за предател, щом съм довел тук един от предишните им господари.

— Може би. — Джирики изглеждаше разсеян и малко напрегнат. — В името на предците ми — прошепна той, — да стоя пред Къса на Мезуту'а! Усещам го да пее!

Еолаир протегна ръка към млечния камък, но не усети нищо, освен леко затопляне на въздуха.