За духа на законите

Той те направи свободен, но не благородник; а благородник той не може да те направи, след като ти е дал свобода.»

Тези думи, които така ясно доказват съществуването на два разреда граждани, не затрудняват ни най-малко г. абат Дюбо. Той отговаря така: «Този пасаж не означава, че Людовик Благочестиви не е можел да въведе Хебон в съсловието на благородниците. Хебон като Реймски архиепископ би трябвало да принадлежи към висшия клас, стоящ над съсловието на благородниците.» Предоставям на читателя да реши казано ли е това в тоя пасаж; предоставям му да отсъди става ли дума тук за превъзходство на духовенството над благородничеството. «Този пасаж доказва само — продължава г. абат Дюбо, — че свободнородените граждани са се наричали благородници; според общоприетия обичай благородник и свободнороден дълго време означавало едно и също.» Нима! Дали този пасаж от животоописанието на Людовик Благочестиви няма да стане годен за прилагане и към някои буржоа, които в най-ново време получиха званието благородници? «Може би също — добавя той, — Хебон не е бил роб у франките, а у саксите или у някой друг германски народ, където гражданите са се разделяли на няколко съсловия.» И така поради това «може би» на г. абат Дюбо трябва да се смята, че у франките не е имало благородничество. В същност той никога досега не е употребявал по-неуместно думите «може би». Ние току-що видяхме, че Теган, като говори за епископите, които се обявявали против Людовик Благочестиви, различава едни, които по-рано са били крепостни, и други, които са произлезли от варварите. Хебон принадлежи към първите, а не към вторите. При това аз не мога да разбера как може да се говори, че крепостен като Хебон би могъл да бъде сакс или германец; крепостният няма семейство, следователно — народност. Людовик Благочестиви е пуснал Хебон на свобода; и тъй като освободените приемали закона на своя господар, той е станал франк, а не сакс или германец.

Досега нападах; сега ще се защищавам. Ще ми кажат, че съсловието на антрустионите, разбира се, се е отличавало от съсловието на обикновените свободни, но че понеже феодите в началото са били временни, а след това пожизнени, не е можело да се образува наследствено дворянство поради невъзможността да се присвоят прерогативите на наследствения фонд. Същото това възражение несъмнено е накарало г. Дьо Валоа да мисли, че при франките е имало само едно съсловие граждани — мисъл, която г. абат Дюбо заимствува от него и която след това доразваля с лоши доказателства. Както и да е, но не г. абат Дюбо би могъл да направи това възражение; защото иначе, като признава съществуването на три съсловия римско дворянство и званието «кралски сътрапезник», за първото от тях той не би могъл да каже, че това звание е означавало родово дворянство повече, отколкото званието антрустиони. Но аз ще дам пряк отговор. Антрустионите, или «верните», не са били такива, защото са имали феоди; обратното, на тях са им давали феоди, защото са били антрустиони, или «верни». Нека да си припомним това, което казах в първата книга; в началото те още не са владеели постоянно едни и същи феоди, както става това по-късно; но ако се лишавали от един феод, давали са им друг, защото феодите са се давали в зависимост от произхода; защото често са се раздавали от народните събрания; и защото най-сетне това е било както в интерес на благородничеството да ги притежава, така и в интерес на краля да му ги дава. Тия родове са се отличавали със званието «верни» и с преимущественото право на препоръчване за феода. В следващата книга аз ще посоча как благодарение на тогавашните обстоятелства някои свободни хора са можели да имат това голямо предимство и следователно да влизат в съсловието на благородниците. Това не било при Гонтран и неговия племенник Хилдеберт; това е било при Карл Велики. Но все пак, макар от времето на тоя господар свободните хора да са могли да притежават феоди, според приведените по-горе пасажи от Теган изглежда, че освободените крепостни са били напълно лишени от това право. Г. абат Дюбо, позовавайки се на Турция, за да ни даде представа за някогашното френско дворянство, може би ще забележи, че в Турция никога не са се оплаквали от даването на почести и високи звания на хора от нисък произход, както са се оплаквали през времето на Людовик Благочестиви и Карл Плешиви. А не са се оплаквали от това в епохата на Карл Велики, защото тоя господар винаги е различавал старите родове от новите — нещо, което Людовик Благочестиви и Карл Плешиви не са правели.