За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
Глава XXV
За френското благородничество
Г. абат Дюбо поддържа, че в първите години от съществуването на нашата монархия е имало само едно съсловие граждани у франките. Това твърдение е кръвно оскърбително и за нашите първи знатни родове, и за трите велики династии, които последователно са царували у нас. И така началото на тяхното величие не се губи в забравата, в мрака, във времето. Историята може да осветли столетията, през които те са принадлежали на простия народ; и Хилперик, и Пипин, и Хуго Капет са можели да бъдат дворяни само в случай че те са произлезли от римляните и саксите, т. е. от поробените народи.
Г. абат Дюбо основава своето мнение на салическия закон. От този закон е ясно — казва той, — че у франките въобще не е имало две съсловия граждани. Те са определяли два солида композиция за смъртта на всеки франк, който и да бил той; обаче сред римляните са различавали римлянин-сътрапезник на краля, за смъртта на когото се плащало 300 солида композиция, римлянин-собственик, за когото се плащало 100 солида, и римлянин-данъкоплатец, за когото не давали повече от 40 солида. И понеже в размера на композицията бил главният признак на различието между съсловията, той прави заключението, че у франките имало само едно съсловие граждани, а у римляните три.
Изненадващо е, че самата негова грешка не го е заставила да открие заблуждението си. В същност би било много странно, ако съсловието на благородниците у римляните, живеещи под владичеството на франките, е получавало по-висока композиция и е имало хора с по-голямо значение от най-изтъкнатите измежду франките, от най-големите франкски предводители. Може ли да се повярва, че народът-победител е проявявал такова малко уважение към себе си и толкова голямо — към победения народ? Освен това г. абат Дюбо привежда други закони на варварски народи, които доказват, че у тия народи е имало различни граждански съсловия. Би било странно, ако франките са правели изключение от това общо правило. Само това би могло да го наведе на мисълта, че той невярно е разбрал и лошо е приложил текстовете на салическия закон, което в същност е и станало.
Разгръщайки тоя закон, ние намираме, че композицията за смъртта на един антрустион, т. е. на един «верен» или един васал на краля, е била 600 солида, а за смъртта на един римлянин — сътрапезник на краля — само триста солида. Там също откриваме, че композицията за смъртта на един обикновен франк е била 200 солида, а за един обикновен римлянин — 100. Освен това за смъртта на един римлянин-данъкоплатец, нещо като крепостен или освободен, се заплащало композиция от 45 солида; но за това аз няма да говоря; няма да говоря и за композицията за смъртта на франк-крепостен или освободен; тук не става дума за този трети разред хора.
Какво прави г. абат Дюбо? Той премълчава висшето обществено съсловие у франките, т. е. отминава без внимание онази точка от закона, която се отнася до антрустионите, и след това, сравнявайки обикновения франк, за смъртта на когото се плащало 200 солида композиция, с римляните от така нареченото трето съсловие, за което се плащало различна композиция, прави извода, че у франките е имало само едно съсловие граждани, а у римляните — три.
Ако, както казва той, у франките е имало само един клас граждани, у бургундите не ще да е било иначе, защото тяхното кралство е образувало една от главните части на нашата монархия; а в техния кодекс са посочени три вида композиция — една за бургунди и римляни от съсловието на благородниците, друга за бургунди и римляни от средното съсловие и трета за хора с по-ниско положение, принадлежащи към двата народа. Г. абат Дюбо не споменава нищо за тоя закон.
Интересно е да гледаш как той се измъква от пасажите, които го притискат отвсякъде. Заговорят ли му за първенци, сеньори и благородници, той казва, че това са частни, а не съсловни различия; форми на вежливост, а не юридически прерогативи; или пък, че хората, за които става дума, са влизали в съвета на краля; че това може да са били даже римляни; но че у франките е имало само едно съсловие граждани. От друга страна, ако някъде се говори за някой франк от низшето съсловие, той твърди, че това е крепостен; по тоя начин той тълкува и декрета на Хилдеберт. Смятам за необходимо да се спра на тоя декрет. Г. абат Дюбо го прави знаменит, защото си служи с него, за да докаже две положения: първо, че всички композиции, за които се говори в законите на варварите, били само лични граждански възмездия, прибавени към телесните наказания — нещо, което обръща с главата надолу всички древни паметници, и, второ, че всички свободни хора подлежали на пряко и непосредствено съдопроизводство от краля, което противоречи на безкрайно множество съчинения и авторитети, които ни запознават със съдебните порядки в тия времена.