За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
Глава XXII
За това, че редът за съдопроизводство е бил установен още преди да го установи кралят на втората династия
Казвало се е, че по време на безредиците при втората династия васалите са си присвоили правото на съд в своите имения; и се е предпочитало да се говори общо, вместо да се правят проучвания; по-лесно е било да се каже, че васалите не са притежавали нищо, отколкото да се установи как са владеели имоти. Но правото на съд не е било резултат на заграбване; то води началото си от най-древните постановления, а не от тяхното разпадане.
«Който убие свободен човек — се казва в закона на баварите, ще плати композиция на неговите близки, ако има такива; ако няма, ще плати на херцога или на този, на когото се е препоръчал.»
Знае се какво е означавало да се препоръчаш за бенефис.
«Този, на когото са похитили роба — се казва в закона на алеманите, — ще отиде при господаря, на който е подчинен похитителят, за да получи композиция.»
«Ако някой стотник — се казва в декрета на Хилдеберт — хване крадец в друга, а не в своята стотня или в територията на нашите «верни» и не го изгони, ще се смята за виновен той вместо крадеца и трябва да се пречисти чрез клетва.» Имало е следователно разлика между територията на стотниците и територията на «верните».
Този декрет на Хилдеберт обяснява постановлението на Хлотар от същата година, издадено по същия случай и при същите обстоятелства; и се различава от него само по термините; постановлението нарича in truste това, което в декрета се нарича in term inis fidelium nostrorum.
Господата Биньон и Дьо Канж, които са смятали, че in truste означавало владение на друг крал, са допускали грешка.
В едно постановление на италианския крал Пипин, предназначено колкото за лангобарди, толкова и за франки, същият господар, след като определя наказания на графовете и другите кралски чиновници, нарушаващи задълженията си при съдопроизводство или за отлагане на дела, нарежда в случаите, когато франк или лангобардец, който има феод, а не иска да се съди, съдията на окръга, към който той принадлежи, да го лиши временно от правото му да се разпорежда с феода; и през тоя период правораздаването да се извършва от него или от негов пратеник.
Един от капитулариите на Карл Велики доказва, че кралете не отвсякъде са събирали fredum. Друг един капитуларий на същия господар ни показва, че по това време вече са съществували феодални отношения и феодални съдилища. Трети капитуларий — на Людовик Благочестиви, изисква в случаите, когато притежателят на феод не съди или пречи на други да вършат това, обърналите се към него за правосъдие да могат да живеят тайно в дома му, докато не последва съдебно решение.
Ще посоча още два капитулария на Карл Плешиви — единият от 861 г., в който намираме учредяването на частни юрисдикции със съдии и чиновници, и вторият от 864 г., в който той прави разлика между неговите собствени сеньории и владенията на частни лица.
Ние не знаем за някои първоначални отстъпки на феодите, защото феодите са произлезли от познатата ни подялба на земи между победителите. Затова не може да се докаже чрез първоначалните договори, че правото на съд от самото начало е било свързано с феодите. Но ако във формулите, потвърждаващи правото на тия феоди или прикрепващи ги към земевладелците за вечни времена, намираме, както бе споменато, че те вече са имали право на съд, следва да признаем, че това право е произтичало от самата същност на феода и е представлявало една от най-важните нови прерогативи.
Ние имаме повече паметници, които свидетелствуват за въвеждането на църковното патримонално правосъдие на църковни територии, отколкото паметници за това правосъдие в бенефиции и феоди на левди (верни) по две причини: първо, повечето паметници, останали оттогава, са били запазени или събрани от монаси в полза на техните манастири; второ, църковните владения, образували се чрез особени концесии и, така да се каже, чрез нарушения на установения ред, предполагали съответни документи, докато отстъпките на земи, направени на левди, бидейки следствие от общия политически ред, не са изисквали наличието, още по-малко запазването на специални документи. Даже често кралете са се задоволявали с едно просто предаване на скиптъра, както се вижда от жизнеописанието на свети Мавър.
Но третата формула на Маркулф доказва с достатъчно основание, че привилегията на имунитета, а следователно и на правосъдието е била обща за духовенството и за миряните, тъй като е била установена и за едните, и за другите. Същото може да се каже и за постановлението на Хлотар II.