Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Сабята не му даде възможност да мисли повече. Камъкът заблестя жарко с отровнозелена светлина — звън на метал отбеляза включването на нов участник в схватката. Рауни по собствена воля заскача от едната в другата ръка на Радослав, покри господаря си с прозирно ветрило от остра стомана. Четири или пет секунди нито един от четиримата противници не сколаса да намери непокрит от халосията участък и поне да докосне доспехите на Радослав с рогата, шиповете и режещите полумесеци на оръжията си. Не смогнаха да смутят и ритъма на неговата отбрана.
Тогава скъсиха дистанцията. Четирите същества заклещиха Дичо, който не смееше да се поддаде на порива на Рауни за настъпление. Ограничиха пространството му. Мяукащо-оглушителният звън от срещащи се остриета ускори темпото от ковачница до нискооборотна турбина.
Още пет-шест мигновения и Дичо осъзна — ще го смачкат, ако не атакува. Поколеба се и тъкмо остави избора на сабята, когато ревящо платнище пламък погълна трима от противниците му. Рауни замря за част от секундата в положение стисната с две ръце пред корема на Дичо и с връх, насочен към гърдите на незнайното същество. Радослав се напрегна да тласне сабята право в слънчевия сплит на врага си. Тялото му знаеше как — бе хватка от тренировките по кендо преди вече много, много време…
Създанието нямаше броня. Свободно, неопределено на цвят наметало се мяташе насреща му с орнаменти от заплашителни по форма руни. Дълга кафеникава коса се развяваше, сплетена в безброй тънки плитки като сноп змии, и се сливаше с късата кадифена козина на плоското лице. От сивкавите ириси на тесните, сякаш азиатски очи струеше пресметлива злоба. Вместо нос зейваха и се затваряха лунообразни цепки под скулите. Долната челюст не оформяше брадичка, бе твърде тънка, леко отворена. Черен влажен език, подобен на жило, се гърчеше между ситни остри зъби.
Въздухът пред съществото едва забележимо се огъна като сапунен мехур, плъзнаха дъгоцветни изкривявания. Магическият щит блокира сабята на Радослав и противникът устремно замахна с оръжието си. Движеше се изумително бързо, ловък и гъвкав като човекоподобна невестулка.
Остриетата издадоха скърцащ писък в металната черупка на Радослав, рогата на оръжието се извъртяха, натиснаха… и отскочиха за нов удар, след като не успяха да пробият доспехите от раз и да разкъсат плътта.
Ако някоя небронирана жертва бе на мястото на Дичо, сигурно вече би се гърчила в прахта, изкормена със зигзаговиден разрез от слабините до слънчевия сплит, но и с разтворен като гардероб гръден кош. Всичко това с един замах! Но макар смъртта да не прониза ризницата, Радослав ахна и дъхът му спря — през бронята все пак мина НЕЩО, което опари змейските люспи и го поля с остра болка. Това бе омразата на съществото, тя избухна като черен пламък в главата! В очите плувна кървава мъгла.
Рауни бе тази, която спаси господаря си от тежко нараняване, а може би и гибел. Изведнъж Радослав видя демоничния си враг през окото на сабята. Забеляза как по острието на халосията блести тънка ципа мараня. Дневната светлина се отрази в сабята, сякаш в локва с капнал в нея бензин. Оръжието улови болката на господаря си, усука я като бич от сляп гняв и запрати изтръгнатата от човека енергия в режещата си част.
Къс скок — или енергична мълниеносна крачка, тласък с целия корпус от бедрата към ръцете, и върхът на Рауни проби заклинанието. От корема на Дичо през гърлото излезе безформен крясък, все едно него намушкваха. Единайсетвековната стомана се заби в ямката между ключиците на съществото.
Отмъстителната Рауни кривна, завъртя се в раната, накара ръцете да се изнесат вляво, късайки шийните артерии на врага, после халосията се отметна далеч настрани, като че бягайки от пръските удивително ярка кръв, подобна на хвърлени във въздуха рубинени мъниста.
Очите на сразеното създание угаснаха отведнъж като изгорели крушки — в азиатските цепки изчезнаха ириси и зеници, мръсносиво желе се стече от кухините като сълзи и потече по козината на лицето. Съществото залитна и с разперени ръце тупна по гръб — някак леко, сякаш нямаше тегло. По тялото пробягаха конвулсии. Почти заедно с трупа рухна на колене и Радослав. Задъхваше се и се давеше, с безсилна длан се мъчеше да отвори забралото на шлема.
Усети, че убитото от него съществото е женско, интелигентно и жестоко. Усети внезапно избухналата в противничката му мразовита агония, отпи от нея, все едно бе вампир и сучеше от раната на още потръпващо тяло. Усети, че неприятелката е умряла, преди сабята да я прониже. Знаеше причината. Не ударът на Рауни, въпреки че именно халосията предизвика изблик на енергия от тъмната страна на господаря си, погуби незнайното същество.