Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Поклати глава и въздъхна.
«Лошо, лейтенант, пистолетът не е зареден — каза той и сложи капачето на писалката. — Личи от тежестта. Разтръскай го. Осем патрона с калибър седем и шейсет и пет милиметра тежат към осемдесет грама.»
Не му повярвах. Без да се колебая, насочих дулото към челото му и натиснах спусъка. Чу се само щракване. Руснакът беше прав: оръжието не беше заредено. Оставих го и прехапах устна, не бях в състояние да мисля. Той дръпна чекмеджето на писалището и извади шепа патрони, после ми ги показа в дланта си. Беше ми заложил капан. Всичко беше номер.
«Отдавна знам, че искаш да ме убиеш — промълви тихо Борис. — Представяше си отново и отново как го правиш, нали? А съм сигурен, че много отдавна те предупредих да не живееш с фантазии. Това може да ти струва живота. Но както и да е. Но ти просто не си в състояние да ме убиеш. — Борис взе два патрона от шепата си и ги хвърли в краката ми. Те се търкулнаха шумно към мен. — Ето ти истински патрони — продължи руснакът. — Не е номер. Зареди пистолета и ме застреляй. Това е последната ти възможност. Ако наистина искаш да ме убиеш, прицели се добре. Но ако не улучиш, трябва да ми обещаеш, че никога няма да разкриваш тайните ми. Няма да казваш на никого какво съм правил тук. Това ще бъде нашата малка сделка.»
Кимнах. Дадох обещание.
Пак стиснах пистолета между коленете си, отворих пълнителя и сложих вътре двата патрона. Това не беше малко постижение, все пак съм с една ръка, която трепереше през цялото време. Борис наблюдаваше движенията ми със спокойно лице. Дори с нещо като усмивка. След като заредих пистолета, се прицелих между очите на руснака, постарах се ръката ми да не трепери и натиснах спусъка. Гръмна изстрел, но куршумът изсвистя покрай ухото на Борис и се заби в стената. Във всички посоки се разлетя натрошена бяла мазилка. Не бях уцелил от някакви си два метра. А имах точен мерник. Докато бях в Синдзин, ходех много ентусиазирано на учебните стрелби. И макар че бях без една ръка, дясната ми беше по-силна, отколкото на повечето хора, а валтерът е прочут с точката си стрелба. Направо не можех да повярвам, че не съм улучил. Още веднъж сложих пръст върху спусъка и се прицелих. Поех си дълбоко въздух и си казах: «Трябва да убия този човек.» Така щях да знам, че е имал някакъв смисъл животът ми.
«Прицели се добре, лейтенант Мамия. Това е последният ти патрон», каза все така ухилен Борис.
В същия миг в стаята се втурна Татарина с изваден револвер.
«Не се меси — ревна руснакът. — Остави Мамия да ме застреля. Ако успее, прави каквото искаш.»
Татарина кимна и насочи дулото на пистолета към мен.
Стиснах здраво валтера в дясната си ръка, опънах я, прицелих се право в презрителната, самоуверена усмивка на Борис и хладнокръвно натиснах спусъка. Пистолетът отскочи, аз обаче го държах здраво. Произведох съвършен изстрел. Ала и този път куршумът само просвистя над главата на руснака и натроши на хиляди парченца часовника на стената отзад. Борис дори не трепна. Облегна се на стола и продължи да ме гледа вторачено със змийските си очи. Пистолетът падна с трясък на пода.
За миг никой не се помръдна и не каза нищо. След малко обаче Борис се надигна от стола и взе валтера от пода. Гледа го дълго и замислено, както го държеше в ръката си, после го прибра в кобура на закачалката. Потупа ме два пъти по ръката, сякаш ме успокояваше.
«Казах ли ти аз, че не можеш да ме убиеш? — рече ми той. Извади от джоба си пакет кемъл, захапа цигара и щракна запалката. — Не че стреля зле. Просто не си в състояние да ме убиеш. Не притежаваш това качество. Така че не ме улучи. Така че ще се прибереш прокълнат. Чуй ме: където и да отидеш, няма да бъдеш щастлив. Никога няма да обичаш никого и никой няма да те обича. Това е моето проклятие. Няма да те убия. Но не те пощадявам от добра воля. През годините съм убил много хора, тепърва ще избивам още повече. Обаче никога не съм убивал, ако не се е налагало. Довиждане, лейтенант Мамия. След седмица ще напуснеш лагера и ще заминеш за пристанище Находка. На добър път. Повече няма да се срещнем с теб.»