Друговремец [bg]

- Джонатан Улвъртън Рандал - рекох тихо, сякаш четях от камъните. - Роден на трети септември хиляда седемстотин и пета. Починал... - Направи конвулсивно движение към мен, но не достатъчно бързо, за да спре думите ми.

В дъното на нишата с писък на панти се отвори тясна вратичка. Очите ми се заслепиха от блясъка на слънце върху сняг. Рандал ме изтласка в преспите и тръшна вратата зад мен.

Паднах в нещо като канавка зад затвора. Преспите покриваха някакви купчини - навярно отпадъците на затвора. Под пряспата, където лежах, имаше нещо твърдо, сигурно дърво. Вдигнах поглед към стената над себе си - виждах следите от изхвърлени по камъните отпадъци. Оттам бе падал боклукът, изхвърлян от петнайсетина метра над мен от една вратичка. Там сигурно се намираше кухнята.

Претърколих се, приготвих се да се надигна и се оказах право срещу чифт сини очи. Лицето беше почти толкова синьо, колкото очите, и твърдо като пън, за какъвто го бях помислила. Препънах се назад, давейки си, и се олюлях до стената на затвора.

Главата долу, дишай дълбоко, казах си твърдо. Няма да припадаш, виждала си мъртъвци, много мъртъвци, няма да припадаш... Боже, очите му са сини като на... Няма да припадаш, дявол те взел!

Най-сетне забавих дишането си, а с него и пулса си. Когато паниката поотмина, се насилих да се приближа отново към жалката фигура, бършейки конвулсивно ръце в полите си. Не знам дали исках да погледна отново от жалост, любопитство или просто от шок. Без изненадата, нямаше нищо страшно у мъжа - никога няма. Колкото и ужасяващо да е загинал човек, само страдащата човешка душа може да е ужасяваща - останалото след това е просто предмет.

Синеокият непознат беше обесен. Не беше единственият труп там. Не си направих труда да разровя, но знаех какво съдържа канавката, където се намирах. Вече виждах замръзналите крайници и глави под снега. Имаше поне десетима мъже, които или чакаха да се стопли, за да може някой да ги погребе, или очакваха по-суровия начин, по който животните от -близката гора щяха да се отърват от тях.

Мисълта ме изтръгна от унеса. Нямах време за губене в размишления край лобното място на тези мъже, иначе още един чифт сини очи щеше да се взира в нищото на сутринта.

Трябваше да намеря Мърто и Рупърт. Скритата вратичка вероятно можеше да се използва. Явно не беше укрепена или пазена като главната порта и другите входове. Но ми трябваше помощ, и то бързо.

Погледнах нагоре към ръба на канавката. Слънцето захождаше и гореше зад голям облак точно над върховете на дърветата. Въздухът тежеше от влага. Вероятно до падането на нощта щеше да завали отново - мъглата тегнеше и в небето на изток. Оставаше около час светлина.

Започнах да следвам посоката на канавката, защото не исках да се катеря по стръмните й стени, ако можех да го избегна. Малката урва завиваше скоро след затвора и като че ли продължаваше към реката - разтопеният пролетен сняг носеше боклуците от затвора към реката. Почти стигнах до завоя, когато чух зад себе си слаб шум. Завъртях се. Малък камък се беше изтърколил от ръба на канавката, бутнат от лапата на голям сив вълк.