За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
Някои са смятали, че правото на съд е възникнало в резултат на освобождението на крепостните от кралете и сеньорите. Но не само германските народи и народите, които са възникнали от тях, са освобождавали свои роби; само те обаче са учредили съда по наследство.
Освен това ние виждаме във формулите на Маркулф, че и свободните хора в началото зависели от тия съдилища; следователно крепостните са били подведомствени на тези съдилища, защото са се намирали на тяхна територия; но те не са можели да сложат началото на феоди, защото са били част от феодите.
Други са избрали по-кратък път; сеньорите — са казвали те — насилствено са си присвоили правото на съд; и с това било казано всичко. Но нима само народи от германски произход са завзели правата на господаря? Историята ни доказва достатъчно убедително, че и други народи са посягали на своите господари; но там ние не виждаме да е възникнало това, което се нарича съд на сеньорите. Следователно произходът на тоя съд трябва да се търси в обичаите и нравите на германците.
Аз моля да се види у Лоазо кой е начинът, по който се предполага, че са действували сеньорите, за да формулират и заграбят различните съдебни нрава. Това според него трябва да са били най-хитрите хора на света; те трябва да са крадели не така, както грабят войниците, а както се крадат един друг селските съдии и прокурори; може да се помисли, че те сякаш са изработили една обща система на политиката във всяка отделна провинция на кралството и във всяко кралство. Лоазо ги кара да разсъждават така, както самият той разсъждава в кабинета си.
Ще повторя: ако съдът не е бил принадлежност на феода, защо тогава виждаме, че навсякъде службите на феода са служби на краля или сеньора в техните съдилища или в техните войни?
Глава XXI
За териториалния съд на църквите
Църквите са се сдобили с твърде големи имоти. Ние виждаме как кралете са им давали обширни имения, т. е. огромни феоди; и още в самото начало намираме в тия владения на църквите особени съдилища. Откъде може да води началото си една толкова необичайна привилегия? Тя се е съдържала в самата природа на дадения обект; църковното имущество е имало тази привилегия, защото не е било лишено от нея. На църквата са давали недвижими имущества; и са им оставяли привилегии, които те биха имали, ако това имущество би било дадено на левда; и така притежанията им са ги задължавали към оня вид служба, над която държавата би имала право, ако ги дадеше на миряните, както стана вече ясно.
Следователно църквите са имали в своите територии право да налагат композиции и да изискват fredum; и понеже тези права неизбежно включвали в себе си забраната на кралските чиновници да влизат в чужда територия, за да изискват «фреда» и извършват различни съдебни действия, правото на духовенството да извършва правораздаване в пределите на неговата територия получило на езика на формулите грамотите и капитулариите «имунитет».
Законът на рипуарите забранявал на освободените да се събират за съдопроизводство другаде освен в църквата, където те са получили свобода. Следователно църквите са имали право на съд даже над освободените и са свиквали съдебни заседания в първите години на монархията.
Аз намирам в «Жития на светците», че Хлодвиг е дал на един благочестив човек власт над шест левги територия от страната и поискал тя да бъде освободена от юрисдикцията на когото и да било. Смятам, че това е измислица, но твърде древна измислица; в нея животът и лъжата отразяват нравите и законите на онова време; а нас ни интересуват именно нравите и законите.
Хлотар II заповядал на епископите и крупните сеньори, които притежавали земи в отдалечени страни, да изберат местни хора, които да извършват правораздаване и да получават доходи за това.
Същият господар разграничава компетенцията на църковните служители и компетенцията на своите чиновници. Капитуларият на Карл Велики от 802 г. предписва на епископите и абатите какви качества трябва да имат назначените ат тях съдебни чиновници; друг капитуларий от същия господар забранява на кралските чиновници да се бъркат в каквото и да е съдопроизводство над тези, които обработват земите на духовенството, стига само тия хора да не са заели това положение с измама и с цел да се измъкнат от обществени задължения. На събора си в Реймс епископите обявили, че имунитетът на църквите важи и за техните васали. Капитуларият на Карл Велики от 806 г. предоставя на църквите право на углавен и граждански съд над всички обитатели на техните земи. И най-сетне капитуларият на Карл Плешиви разграничава съдебните права на краля, на сеньорите и на църквите; на този въпрос няма да се спирам повече.