Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Сензорите на костюма изведнъж; избухват — „тревога!“. Зад тебе — половин дузина силуети приближават с широки крачки. Идиот! Псуваш се, че са ти отвлекли вниманието дори и когато се обръщаш и хвърляш по тях искряща огнена топка. Най-старият номер в книжката. Тези същества в края на краищата ловуват на глутници. Въпреки че толкова много приличат на земните ракообразни, те са ужасяващо умни.
Две от съществата падат, но едното се изправя обратно и се примъква към заслона на един съчленен крак по-малко от обикновено. Осветено от огньовете, пламнали след нападението ти, то ти хвърля поглед мимоходом и ти се струва, че виждаш жива злоба в странните влажни очи…
Огромни злобни буболечки!
Нежните чувства на Орландо се разбунтуваха. За последен път се доверяваше на препоръката на барман в „Живият край“. Този боклук беше излязъл от мода още преди години!
И все пак си беше платил — или по-скоро родителите му щяха да платят, когато дойдеше сметката за мрежата за месеца. Можеше и да провери няма ли да стане по-добре. Дотук си беше до голяма степен стандартното „изтрепи ги!“ и нямаше нищо, което да привлече собствения му доста особен интерес…
В Периметъра избухва светлина като фойерверк. Сърцето ти подскача — това е човешко оръжие. Олеков и Пун-и! Обстрелваш определена част от Периметъра, за да прикриеш другарите си, но също и, за да разберат те къде се намираш. Отново избухва огън, после тъмна фигура нахлува на полянката и се спуска към тебе, преследвана от три тромави подскачащи силуета. Преследваният се мята напред и се претъркулва през ръба на окопа и те оставя да стреляш безпрепятствено по съществата, които го следват. Разширяваш ъгъла, жертваш мощта, за да можеш да ги хванеш. Хващаш ги и те се мятат безпомощно в лъча, докато въздухът около тях се нажежава. Държиш лъча върху тях почти минута, въпреки че батериите се изтощават, и най-накрая избухват във вихър от въглени, които вятърът подема. Има нещо в тези същества, което те кара да ти се иска да ги изтребиш до крак.
Нещо като какво? Да не се опитват да ти пробутат членство в религиозни местенца? Колко ли лоши могат да са?
Орландо успяваше трудно да се концентрира върху симулацията. Продължаваше да мисли за Фредерикс — не, осъзна той, не толкова за Фредерикс, колкото за празното пространство на мястото на Фредерикс. Навремето си беше мислил, че е странно да имаш приятел, когото никога не си виждал. Сега беше дори още по-странно — да загубиш приятеля, когото всъщност никога не си имал наистина.
Олеков пропълзява към тебе по окопа. Дясната й ръка почти я няма — точно над лакътя, там, където костюмът се е затворил над раната, има пресен на вид мехур от тежка пластмаса. Зад стъклото на шлема се вижда, че лицето на Олеков е шокиращо бяло. Не можеш да се сдържиш да не си спомниш планетния дъжд на Декамер 1. Хубави времена бяха — ти, Олеков и десет дни отпуск.
Споменът изниква пред тебе — Олеков, която излиза от планинското езеро мокра, гола, бледите й гърди — като снежни преспи. Любихте се часове наред и само дърветата бяха свидетели. Всеки насърчаваше другия — знаехте, че имате много малко време, че може би никога вече няма да има такъв ден за вас…
— Пун-и… хванаха го — изстенва тя. Ужасът в гласа й те връща рязко в настоящето. Изкривяването в атмосферата е толкова голямо, че дори и така близо едва чуваш гласа й сред шумовете по канала. — Ужасно…!
Декамер 1 е много светлинни години далече оттук, изгубен завинаги. Няма време да й помогнеш или поне да я успокоиш.
— Можеш ли да стреляш? Имаш ли останал някакъв заряд?
— Хванаха го! — пищи тя, вбесена от привидното ти безразличие. В гласа й има нещо непоправимо пречупено. — Плениха го — замъкнаха го в гнездото си! Те… сложиха нещо в… очите му… и го повлякоха… нанякъде…
Потрисаш се. Най-накрая запазваш последния заряд за себе си. Чувал си слухове за това как постъпват тези същества с плячката си. Няма да позволиш това да се случи и с тебе.
Олеков е рухнала на земята и треперенето й бързо се превръща в конвулсии. Кръвта капе от ранената й ръка в шлема й — печатите не са добри. Спираш — не си сигурен какво трябва да направиш. След това сензорите на костюма ти отново закрещяват. Поглеждаш нагоре и виждаш дузина членестоноги силуети. Всеки един от тях е колкото малко конче. Те тичат към тебе през димящата, осеяна с безброй отломки повърхност на планетата. Риданията на Олеков вече са предсмъртни стонове…