Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Шефе! Ей, шефе! Зарежи ги тия калпави имитации. Имам да ти казвам нещо.
— По дяволите, Бийзъл, мразя да правиш така. Точно беше започнало да става свястно — Бог знае, че през последната седмица му беше много трудно да намери време за развлечения. Огледа кота си с раздразнение. Дори и без трофеите пак си изглеждаше доста тъпо. Декорът определено си имаше нужда от смяна.
— Извинявай, но нали искаше да ти кажа, ако онова ужасно племе се опита да се свърже с тебе.
— На линия ли са?
— Не. Но току-що ти изпратиха съобщение. Искаш ли да го видиш?
Орландо потисна раздразнението си.
— Да, да му се не види. Пусни го.
Насред стаята се появи ято жълти точици. Орландо се намръщи и увеличи образа. Когато вече виждаше фигурите ясно, картината стана много мътна. От взиране в размазаните образи очите го боляха.
Маймунките се носеха по орбита в малък облак. Когато едната заговори, останалите започнаха да се мляскат и да летят в плътни кръгове.
— Ужасно племе… с тебе срещне се — изрече с мелодраматичен тон маймунката, която беше най-отпред, а другите маймунчета страхотно се блъскаха и се ръчкаха. Тя се усмихваше по същия анимационен начин както останалите и Орландо не можеше да определи дали е чувал този глас преди или не. — Ужасно племе срещне се с тебе специален таен клуб бункер на племе в Дървесна къща. — После проблеснаха час и адрес, пълен с детински печатни грешки. Край на съобщението.
Орландо се намръщи.
— Изпрати им отговор, Бийзъл. Кажи им, че не мога да вляза в Дървесната къща, така че или те ще трябва да ме вкарат, или да се срещнат с мене тук, във Вътрешния периметър.
— Ясно, шефе!
Орландо седна във въздуха и погледна към МВС-прозореца. Малките копачи продължаваха да копаят усърдно и да преследват целта си с безмозъчно усърдие. Орландо се чувстваше странно. Би трябвало да е развълнуван или поне доволен — беше намерил отново връзка с Дървесната къща. Но вместо това му беше тъжно, много тъжно…
„Те са малки дечица — помисли си той. — Мъничета. А аз ще ги подмамя в… в какво? Да нарушат закона? Да ми помогнат да се хакна в нещо? Ами ако съм прав и в това са забъркани големи клечки? Тогава в какво ги въвличам? И за какво?“
Заради една картина, заради един образ. Заради нещо, което бе видял само за миг и което можеше да означава всичко… или абсолютно нищо…
„Но нали само това ми е останало…“
Беше гардероб. Позна го по лекия мирис на мухъл — като от дрехи — и смътните като скелети очертания на закачалки, които светлината, процеждаща се под вратата, разкриваше. Намираше се в гардероб, а някой отвън го търсеше.
Много отдавна — когато все още идваха на гости на родителите им — братовчедите му бяха дошли за Коледа. Тогава проблемът му не се набиваше толкова на очи и макар че го разпитваха за болестта повече, отколкото би искал, по някакъв странен начин му харесваше да бъде център на внимание, и гостуването им го беше зарадвало. Бяха го научили на много игри от онези, които самотни деца като него обикновено играят само във ВР. Една от тези игри беше играта на жмичка.
Тя му беше направила неизразимо впечатление — трескавото вълнение на очакването със затаен дъх в тъмното, докато „онова“ го търсеше. На третата — четвъртата игра си беше намерил скривалище в гардероба до спалнята на родителите си — доста хитро, защото, за да се скрие вътре, трябваше да махне и да смотае някъде един от рафтовете — остана там, докато завикаха: „Спукано гърне! Спукано гърне! Спукано гърне!“ Този миг на триумф — когато чу как противникът му се предава — беше един от малкото спомени за истинско щастие в паметта му.
А защо сега, докато стоеше в мрака и нещо претърсваше опипом стаята отвън, беше така ужасен? Защо сърцето му туптеше като на уплашено зайче? Защо кожата му сякаш се опитваше да се събере цялата на гърба му? Онова нещо отвън каквото и да беше то — кой знае защо не можеше да си го представи като човек, а само като някакво безлико, безформено присъствие, — със сигурност не знаеше къде е той. Иначе защо просто не отвори вратата? А може би знае, че се наслаждава на играта, наслаждава се на своята сила и на неговото безсилие.
То е нещо нечовешко, осъзна той. Точно това го ужасяваше толкова. Не е някой от братовчедите му или баща му, или дори някое бароково чудовище от средните земи. Беше нещо нечовешко. „То“.