Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Дробовете го боляха. Беше затаил дъх, без да се усети. Сега единственото нещо, което искаше, беше да поеме една голяма глътка свеж въздух, но не смееше, за да не вдигне шум. Отвън се носеше стържене, после настъпи дразнеща тишина. Къде ли е то сега? Дали не е точно пред вратата на гардероба и не се вслушва да долови един-единствен издайнически шум?
А най-страшното от всичко, осъзна той, е, че освен онова нещо в къщата няма никой друг. Беше сам с онова нещо, което току-що бе дръпнало вратата на гардероба… Сам.
В тъмното, сдържащ писъка си, който щеше да изригне от гърлото му, той затвори очи и започна да се моли играта да свърши…
— Донесох ти болкоуспокояващото, шефе. Много се мяташе насън.
Орландо си поемаше дъх трудно. Дробовете му сякаш бяха твърде малки и когато най-после успя да вдъхне дълбоко, мокра кашлица разтресе гърдите му. Надигна се и без да иска, бутна роботското тяло на Бийзъл, което безпомощно се търкулна по завивките, а после се замъчи да се изправи.
— Аз… просто сънувах лош сън — поизправи се и се огледа, но в спалнята му съвсем нямаше гардероб — поне гардероб от този старомоден тип. Беше сън. Точно от онези тъпи кошмари, които сънуваше от време на време. Но в него имаше нещо важно, нещо много по-важно дори и от страха.
Бийзъл, който отново се беше изправил на гумените си крака, запълзя обратно по одеялото към нишата си за зареждане в стената.
— Почакай — Орландо започна да шепне. — Май… май трябва да се обадя на едно място…
— Чакай само да се обезтелеся, шефе! — Бийзъл се заспуска непохватно по раклата на леглото му към пода. — Ще се видим в мрежата!
Вратата на „Последен шанс“ се отвори. Един убиец със секира учтиво издърпа поредната жертва настрани, а после се върна отново към активното разчленяване. Фигурата, която прескочи локвата кръв, беше с познатите широки рамене и дебел врат на щангист. По лицето на сима на Фредерикс личеше, че е нащрек. Той седна.
Той? Орландо се чувстваше отчаян. Тя?
— Получих съобщението ти.
Орландо поклати глава.
— Аз… просто не исках да… — пое си дъх и започна отново: — Не знам. Много съм се спекъл, но се чувствам много шантаво. Разбираш ли ме какво искам да ти кажа?
Фредерикс кимна бавно.
— И… и как да ти викам сега?
— Фредерикс. Беше готино име, нали? — на широкото му лице за миг се мярна усмивка.
— Да, ама такова… нали си момиче… Но като мисля за теб, все едно мисля за момче.
— Чудесно. И аз мисля за себе си като за момче. Като се мотая с тебе насам-натам.
Орландо известно време мълча — усещаше, че точно тази неизследвана област би могла да се окаже опасна.
— Искаш да кажеш, че си транссексуална?
— Не. — Приятелят му трепна. — Аз просто… ами понякога просто ми писва да съм момиче. И когато за първи път започнах да обикалям из мрежата, понякога се представях за момче. Това е. Всъщност не е нещо кой знае какво — Фредерикс не звучеше толкова уверено, колкото му/й се искаше. — Но като се сприятелиш с някого, усещането е едно такова идиотско.
— Забелязах — каза той с най-красивата си усмивка. — И какво, харесваш ли момчета, хомосексуална ли си или какво?
Фредерикс изсумтя презрително.
— Много ги харесвам момчетата даже. Имам много приятели момчета. Имам и много приятелки момичета. Мамка му, Гардинър, същият си като нашите. Те смятат, че трябва да взема всичките тези жизненоважни решения само защото ми растат гърди.
За миг светът около Орландо се разтресе. Мисълта за Фредерикс с гърди в момента му дойде в повече от онова, с което би могъл да се справи.
— И… и това е, така ли? Просто ще си бъдеш момче? Искам да кажа, когато си включена?
Фредерикс пак кимна.
— Ами да. Не беше пълна лъжа, Орландо. Като се мотая с тебе… ами тогава се чувствам момче.
Орландо изсумтя.
— Откъде пък знаеш, че се чувстваш точно като момче?
Фредерикс отначало се обиди, после се ядоса.
— Ами оглупявам и се държа така, сякаш целият свят се върти около мене — ето откъде.
Орландо не можа да се сдържи и се разсмя.
— И какво ще правим сега? Просто като сме заедно, пак ще си я караме на мъжка дружба?
— Ами да — сви рамене Фредерикс. — Ако можеш да го преглътнеш…
Орландо усети, че гневът му се посмекчи. Без съмнение имаше някои важни неща, които не беше казал на Фредерикс, така че нямаше защо да се прави на оскърбен. Но все още му беше трудно да си втълпи мисълта, че приятелят му е момиче.
— Е — каза той най-накрая, — предполагам, че… — не можеше да се сети как да завърши изречението така, че да не прозвучи като в лош филм. — Предполагам, че всичко е наред — беше невероятно тъпо, а и не беше съвсем сигурен, че всичко е наред, но засега го остави така. — Както и да е. Всичко това започна, защото се опитах да те намеря. Къде беше? Защо не отговаряше на съобщенията ми?