Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
> Чисто е — прошепна Водачът.
Въпреки това продължиха към моста пълзешком. Според Дичо рицарските ботуши прекалено гръмко скърцаха в камъните, подаващи се като гъби от песъчливия терен по дъното на дерето.
Сянката на масивната — а може би и монолитна — арка ги покри. Към основите на моста се издигаха широки груби стълби. От пукнатини стърчаха лилаво-зелени тръни. Нещо похлопваше на пресекулки отгоре.
Крилан и Радослав се закатериха по единия терасиран бряг, Алванд по другия. През петнайсетина секунди си разменяха бързи погледи.
След няколко минути надникнаха от двете страни на моста.
Нещо като парцаливо плашило стърчеше на прът от бордюра-парапет на моста. Вятърът мързеливо размахваше дрипите му, ръждива катарама от премяната на чучелото потропваше в пръта.
Широкият мост бе разделен на две неравни платна. В средата на по-тясната част — Дичо реши, че е пешеходна — едва-едва се влачеше затлачено поточе по издълбан в камъка улей. Коритото на ручея очевидно се нуждаеше от почистване — миришеше и във въздуха над него танцуваха мухи.
Пътят, който преминаваше по моста-акведукт, идеше от високата камъшовидна трева на платото и след широк завой влизаше покрай бостани и градини в малко градче — може би двеста-триста къщи. Тъкмо заради размерите на домовете Радослав реши, че местенцето е твърде стилно, за да се нарече село. Не приличаха на нищо познато, като че ли тухлени, измазани с вар, варта — инкрустирана с блестящи раковини. Тесните прозорци, високи от основите до кръглите стрехи, бяха имали цветни стъкла, сега разбити.
Къщичките бяха безмълвни. По някои личаха следи от разрушения — стенобитни машини?…
Алванд подуши.
> Тук не е имало битка — отсече.
— Избягали? — с надежда попита Радослав.
Змейовете премълчаха.
Едва ли… отговори си младият мъж.
Водачът тарашуваше из околностите с взор на граблива птица.
> Ще заобиколим по задните дворове — реши той накрая, — а после ще вървим успоредно на друма, през смърчовата гора до грамадата. Тъкмо след залез ще пристигнем… внимавай!…
И тримата настръхнаха и се заозъртаха.
Само за един безкрайно къс миг нейде из развалините нещо бе трепнало — нечие присъствие.
Оцелели? — излъчи Крилан.
> Бихме ги подушили веднага.
Сега няма нищо… — Дичо усърдно сканираше градчето.
Скриха се. Мислещит.
> Противник.
Не е задължително…
Прав е командирът, сабята ми е разтревожена!
Значи, МНОГО ще внимаваме.
Отминаха минути. Сетивата на змейовете пресяваха всяко камъче и всяка буболечка сред развалините. Присъствието не се повтори. Алванд направи някакъв неразбираем жест и по котешки се запромъква по дъга, за да излезе странично на близката сграда.
Радослав загримасничи към Крилан, но змеят само разклати опашка. Продължиха да се взират във всички посоки. Дичо крадешком избърса пот от челото си, бъркайки под шлема.
Все още полупълзешком, но много по-отпуснато от преди малко, Алванд се връщаше назад и помръдваше краищата на крилете си: спокойно, нещо нервите ни подлъгват, момчета.
— Хайде да се махаме оттука, Радо — гласно прошепна Иван-Крилан. — Заднешком, заднешком и шмуг през бостаните, а после…
Атаката е безшумна.
Още съвсем сега Алванд отстъпва от разбитите къщи, и в същото сега той вече се бори с половин дузина противници.
Крилан още не е спрял да говори, а опашката му разсича двамина нападатели, уви, от втората им редица — първите изскочили са успели да се метнат на гърба му.
Цели две секунди Радослав остава вън от мелето. Почти без звуци от гърла на биещите се, само шум от движения, тупване на тела, щракане на зъби, фучене на остриета. Оръжията на неприятеля — очевидно хладни, ала нито са мечове, нито секири — напомнят на всичко режещо, сечащо и мушкащо, като дръжките са поставени по начин, който превръща „сечивата“ в ръцете им в грамадни боксове.
Рауни вече бе в ръката му и потрепваше готова за сражение. Радослав виждаше врагове от трите си страни, но с кожата усети, че има противник и зад гърба си.
Може би познатото му някога извън реалността на Долната земя разтегливо време му даде възможност да разгледа нападателите и да разбере, че никога досега не е виждал подобен народ. Нещо в силуетите, стойката на телата или нелишените от изящество дрехи накараха Дичо да обърка противниците със самодиви с кукерски маски. Но кафяво-черната козина растеше от лицата и по откритите части на крайниците. Върколаци?