Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Каза ми. Ама на̀. Иване… Ти как го прие?
— Хм! Как, как… като руски интелигент гражданската война — своите бият нашите, те така.
— Съжалявам, Иване.
— Съжалявай себе си. И ти имаш люспи по гърба си.
— Май само меда съм им приел, не и жилото…
Радослав се напрегна.
— Лисица, не се коркай.
Шум в треволяка. Дичо присви очи и видя топъл блед силует. Животното се отдалечаваше в ленив тръс. Успокои се. Помисли си, че по същия начин се усеща облекчение, когато повърнеш излишъка пиячка. Само дето сега нищо не бе повърнал от ума си. Всичко си беше там, в паметта му.
— Алванд смята, че имаш право да се откажеш от участието си в операцията — заяви внезапно Крилан. — Каза, че никой няма да те упрекне. Каза, че ще те заведе обратно на Ишчел и ще свидетелства, че си изпълнил изпитанието.
Радослав се озърна към Командира. Алванд наистина спеше. Нащрек, готов да се пробуди за частица от мига и да встъпи в сражение, да отговори на въпрос или да провери местността, но въпреки това сега спеше.
— Казах ти, че има змейски нерви — подхвърли Иван-Крилан.
— А ти какво мислиш?
— Аз? Не питай МЕН! Аз съм душевно уродливо шарканче с недобити човешки комплекси за малоценност. Аз не съм толкова ларж като тоя хлапак, дето ни е Водач. Аз съм ЗЪЛ, Радославе. Аз не ти признавам изпитанието. Но… не бих си мръднал опашката, за да оспоря пред Тинга, че си го издържал.
— Тингът ще го признае?
— Питаш! За някои неща сме ясни като… като не знам какво. Като вчерашен вестник. Щом Алванд, дето по лични причини трябва да е заинтересован да се провалиш, тоест БИ БИЛ заинтересован, ако беше човек… да продължавам ли, Радо? Езикът ме заболя да ти меля приказки. Да не съм ти кречетало неуморно!
— Не ми е хрумнало дори за секунда да се отказвам.
— Не бих ти проговорил повече, ако се беше отказал.
— Тогава какъв е проблемът?
— Проблем ли има?
Беше момент да се засмеят. Не се засмяха. Изучаваха мрачно нощта.
Радослав се намести по-удобно и тихичко възкликна:
— Ваньо!
— Какво бе, мъко моя?
— Мръднах крилопатериците! Ето, пак!…
— Голям праз — изръмжа Крилан. — Тоест, браво де, голям ще пораснеш. Юнак си, Радо — добави шарканът топло. — Заслужаваш си и люспите, и двата крака. Я дай една постна питка, че нещо огладнях, а не ми се пасе от това сено наоколо — пълно е с буболечки!
Пролет. Дните наистина са по-дълги.
Преди зората да се превърне във видело, ятото напусна мегалитния храм-легенда и пое през равнината. Тревата се оказа далеч по-висока и гъста, приличаше повече на диворасляци папур край някое блато. И наистина, приликата бе недотам случайна — по овразите, нарязали платото, църцореха малки и големи ручеи. Алванд обаче водеше диверсантите покрай размочурени участъци, стъпваха по сухо и твърдо. Понякога се натъкваха на гнездовища птици или животински бърлоги. Птиците надаваха тих крясък, но оставаха учудващо спокойни. Дребни зверчета изпровождаха със сънливо надигнати глави двата змея и човека. Радослав бе сигурен, че сам-самичък би предизвикал олелия сред пернатите и шумно бягство на животните. В присъствието на шарканите обаче всичко живо оставаше спокойно, настрани притичваха само някакви ранобудни гущеровидни създания.
Просветля.
Утрото бе сумрачно, облаци заплашваха да се тръшнат върху земята.
При изгрева на Янкул денят се развиделя, небето се поизчисти.
— Ваньо, колко още има да маршируваме?
— До победата.
Ставаше все по-топло. В гъсталака Дичо не виждаше нищо, освен гигантската трева и теменуженото кашепско небе. Стеблата сухо шумоляха. Изпърхваха чудати водни кончета с пеперудени криле.
Диверсантите спряха да се огледат и да пуснат още една група Цветни сенки пред себе си, в брега на дълбоко дере, подкопан от пресъхнал ручей.
— Накъде вървим?
— Право към планината.
— Бая далеч се оказа!
— Трудното предстои. По мръкнало ще прекосим каменен сипей, точно като витошките морени е, само че прелет и нещо широк.
— А къде са Владетелките според разузнаването ни?
— В планината.
— Във планината?
— Аха, навярно са там.
Още три или четири часа през овразите (Радослав неволно се стараеше да диша по-тихо, усещаше, че е глупаво, но след двайсетина крачки отново спотайваше дъха си), и тревата започна да оредява, скупчваше се на отделни гъсталаци и отстъпваше към дъната на деретата. Бреговете им се пооголиха, личаха ивици геоложки пластове.
Оврагът кривна и над тях изведнъж надвисна каменен мост. Змейовете спряха, снишиха се към земята, дори легнаха по корем с напрегнати лапи, плътно прилепени към зъбчатите гърбове крила и изпънати шии. Опашката на Алванд се извиваше в осморки и разсейваше Радослав.