Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
— Продължавай — каза разпитващият.
— Проверихме всички биваци отвън. Никой не го е виждал.
— Може някой вече да му е прерязал гърлото.
— Не и на моя брат — каза Джими.
— Откъде знаеш? — попита разпитващият.
— Защото щях да разбера. И защото ако някой му беше прерязал гърлото, щеше да му обуе ботушите.
Разпитващият погледна краката на Джими и кимна.
— Хубави ботуши. — Даде знак на един от мъжете, той изхвърча навън и се върна с една торба. Отвори я и изсипа съдържанието й на пода. Разпитващият каза:
— Тия на брат ти ли са?
Джими погледна ботушите. Бяха на Даш: един ботушар в Риланон им беше направил еднакви.
— На левия ще видиш знака на ботушаря — малка бича глава.
Мъжът кимна.
— Видял съм го.
— Брат ми жив ли е?
Мъжът кимна.
— Поне допреди два дни. Преди да избяга.
Джими не можа да се сдържи и се усмихна.
— Избягал?
— С още трима. — Мъжът изгледа Джими за миг и каза: — Отведете ги.
Обърна се и излезе. Джими и Малар също излязоха, с по един страж от двете им страни.
Отведоха ги в някогашната гостилница на хана и Джими най-сетне разбра къде се намира — в онова, което бе оцеляло от един много богат хан на име „Седемте геми“, недалече от центъра на Търговския квартал. Беше на няколко преки от кафенето на Барет, където се въртеше основният финансов бизнес на Западните владения. Джими огледа помещението и прецени, че ханът е останал почти незасегнат. Пушекът беше нанесъл доста щети и ги нямаше стенните пана, които красяха преди това място, но мебелите бяха непокътнати и стаите все още можеха да се заключват. Бяха го разпитвали в един от задните складове, близо до кухнята, а сега го водеха към другия край на гостилницата, в отделения със завеса голям салон.
Там седяха трима мъже, военни, доколкото можеше да се съди по облеклото и държането им. Мъжът в центъра преглеждаше някакъв пергамент — донесение някакво, предположи Джими. Разпитващият отиде при масата, наведе се и заговори тихо. Мъжът вдигна очи към Джими, кимна му и той се приближи. Тримата мъже изглеждаха улисани в книжата пред себе си и го оставиха дълго да стои мълчаливо. Накрая мъжът в средата му обърна внимание и го попита:
— Как се казвате?
— Джими — отговори Джими.
— Джими — повтори мъжът. Огледа съсредоточено лицето му, а Джими — неговото.
Беше мъж на средна възраст, може би дори към петдесетте. Изглеждаше все още стегнат, макар че някогашните мускули бяха поизтънели от трудностите на кампанията и студената, гладна зима. Истински воин, от прошарената тъмна коса, привързана назад, за да не пада над кафявите му очи, до квадратната, гладко обръсната брадичка. Нещо в него изглеждаше познато на Джими — и изведнъж се сети: с държането и гласа си мъжът приличаше на онова, което помнеше за принц Арута от детството си. Излъчваше сурова строгост и пресметлива интелигентност. Да я подцени щеше да е фатално.
— Ти си шпионин — каза мъжът. — В това съм почти сигурен. — Говореше кралската реч само с лек акцент.
Джими не каза нищо.
— Но проблемът е дали си лош шпионин, или ужасно умен. — Въздъхна, сякаш замислен над това. — Брат ти, ако наистина е твой брат, се оказа много по-добър шпионин, отколкото предполагах. Държах го под наблюдение, но той успя да избяга. Знаехме за каналите под стените, но точно за този вход не знаехме. Влезе и изчезна. — Изгледа претеглящо Джими и заяви: — Няма да повторя тази грешка. — Посегна към чашата до себе си и отпи; май беше вода. Джими бе впечатлен от говора му — той говореше почти без акцент. Беше ясно, че е учил езика усърдно: говореше го почти като човек, комуто е роден език.
Мъжът продължи:
— Установих, че ботушите, за които твърдиш, че принадлежат на брат ти, са изработени от изключително уважаван майстор обущар в Риланон, столицата на вашата държава. Така ли е?
Джими кимна.
— Така е.
— Нелогично ли би било да заключа, че обикновени наемници едва ли биха могли да се сдобият с два такива еднакви чифта ботуши, освен ако всъщност не са обикновени наемници?
— Ни най-малко не е нелогично — каза Джими. Мъжът махна на един от колегите си и той излезе, донесе един стол и покани Джими да седне. Джими кимна благодарно и рече:
— Нескромно ли би било да заявя, че ние сме необикновени наемници?
— Ни най-малко — отвърна мъжът. — Макар че би замирисало на неискреност.
— Завися от вашата милост — каза Джими. — Дали съм шпионин, или не е почти без значение. Можете да ме убиете, когато ви хрумне.
— Така е, но убийството не ме привлича особено. Твърде много убийства съм видял през последните двайсет години. — Махна на другия седящ до него мъж и той стана от стола си и предложи на Джими чаша вода. — Съжалявам, че не разполагаме с по-приятно питие, но поне е чиста. Прочистихме един от главните кладенци в северната част на града и сега черпим от него прясна вода. Вашият херцог Джеймс не ни остави много удобства.