Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
— Какво…
И веднага извади сабята си, защото през единствената врата нахлуха десетина души. Само глупак щеше да се бие срещу толкова мечове. Джими отпусна сабята в съвсем ясен жест на поражение и отстъпи.
Двама души го сграбчиха и му вързаха ръцете отзад, други двама направиха същото с Малар. Бяха облечени в грубо войнишко облекло от кожа и плъст, но без броня, която щеше да вдига шум и да предупреди този, който би се решил да излезе през отвора на пода.
Един от мъжете застана пред двамата и заговори завалено:
— Дълго гледа дупка на плъх, и плъх излиза, а? — Погледна Малар и добави: — Или два плъх. — Обърна се към хората си: — Отведете ги. — Избутаха Джими и Малар през вратата и ги поведоха по улицата.
Даш чакаше мълчаливо. Беше се съвзел, след като го бяха отвели в нещо като подземен склад. Светлина нямаше. Беше проучил обиталището си пипнешком и в два случая бе съжалил за това.
Помещението беше с приблизителни размери дванадесет на дванадесет стъпки, с една-единствена, залостена отвън врата. Той опипа горния и долния й ръб, но всички панти и ключалки се намираха от другата страна. Щеше да стои тук… докато някой не го пуснеше. Доколкото можеше да се съди по вонята, наскоро в помещението бяха умрели поне няколко плъха. Ако беше ял през последните два дни, сигурно и той щеше да добави към мръсотията, но засега онези, които го бяха пленили, трябваше да се задоволят със сухите му пристъпи на гадене.
След няколко болезнени минути беше успял да преодолее отвращението си. Сега, след около два часа, доколкото можеше да прецени, вече едва забелязваше миризмата, освен ако не помислеше за нея.
Мъчеше се най-вече да оформи най-добрия си възможен ход. Това, че се намираше в това тъмно помещение, вместо да го замъкнат пред някого от офицерите на генерал Дуко, предполагаше, че е пленник на някой друг, не на нашествениците. Първото, което му хрумна, беше, че е пленен от кралски войници, криещи се от нашествениците. Ако беше така, бързо щеше да им се разкрие и да ги привлече на своя страна.
По-вероятно беше да е попаднал в лапите на разбойници и в този случай щеше да му се наложи да се пазари. Спътниците му ги нямаше, вероятно бяха заключени в някоя подобна стая наблизо.
Изведнъж около ръбовете на вратата просветна и той чу шум на приближаващи се стъпки. Колкото и ярка да изглеждаше светлината през процепите, когато вратата се отвори, тя го заслепи. Един глас каза:
— Буден ли си?
— Да — отвърна Даш прегракнало — гърлото му беше съвсем пресъхнало. — И съм жаден.
— Да видим първо дали ще те оставим жив — последва грубият отговор.
Две ръце го дръпнаха да се изправи; после го отведоха в една по-голяма стая. Той заслони очи от яркия блясък на фенера и се огледа. Сигурно беше мазе на някой хан или кръчма, а той самият беше стоял затворен в килера. Помещението беше натъпкано със сандъци и бали със стока.
Обкръжаваха го петима-шестима мъже, без оръжие. Увереността им, че могат да осуетят всеки опит за бягство от негова страна, беше очевидна. След като примига на светлината на фенера, Даш забеляза, че един от мъжете всъщност държи дебела тояга и със сигурност ще я използва, ако той покаже и най-малкия признак, че се опитва да бяга.
— Сега какво? — попита той.
— Ела — каза един мъж с грубовато лице.
Даш мълчаливо тръгна след двамата мъже, други двама ги последваха. Последният остана в склада, но защо — Даш можеше само да гадае.
Поведоха го по дълъг тъмен тунел, с по един фенер в двата му края, пуст и влажен. Даш се вслуша, но чу само скърцането на ботуши и тракането на налчета по пода. И да бяха близо до някакви градски улици, тези улици бяха пусти.
Мъжът отпред отвори някаква врата и ги пусна да влязат в някакво много голямо помещение. В железните скоби горяха пушливо десетина факли. От разрушената пивница горе бяха смъкнали една голяма дървена, не съвсем изгоряла маса и сега тя служеше, според Даш, за нещо като съд или трибунал.
Зад дългата маса седеше старец. Беше грохнал и сбръчкан, лявото му рамо беше по-високо от дясното. Лявата му ръка беше стегната в превръзка. Около главата си носеше шал, който покриваше лявото му око. Даш видя, че лицето му отдолу е нашарено с белези и обгорено. Вдясно от него стоеше млада жена. Даш я огледа внимателно. При други обстоятелства щеше да направи впечатление — беше висока, стройна, привлекателна, въпреки покриващите я сажди и кал, с тъмна коса и очи. Но при тези обстоятелства това, което привлече вниманието на Даш, бе облеклото й. Беше облечена като мъж и при това въоръжена до зъби; имаше си сабя, няколко ками, затъкнати в колана и ботушите, и той беше сигурен, че крие още оръжия по себе си — според практиката на крадците. Носеше мръсна бяла риза, вече почерняла почти до въглен, кожен елек, мъжки бричове и червен шал през челото. Тъмната й коса се спускаше по гърба й.