Престолът от драконова кост

Сангфугол вдигна очи към него изпод провисналата си подгизнала коса.

— Саймън — измърмори сърдито той, — не става и така, и така. Първо ги ругаеш, че те мъкнат като чувал на амбулантен търговец, а след това проклинаш и мяташ камъни, че не са те поканили на следобедните дебати.

— Знам — отвърна Саймън и запрати следващия камък от стената. — Не знам какво искам. Нищо не знам.

Арфистът се намръщи.

— Това, което аз бих искал да знам, е: какво правим тук? Няма ли по-добри местенца, където човек би могъл да се чувства нещастен и изоставен? На тази стена измръзнах като ташаците на копач на кладенец. — И той затрака със зъби с надеждата да предизвика съчувствие. — Чий го крепим тук горе?

— Вятърът и дъждът проясняват главата — извика Таусър зад гърба му. — Няма по-добър лек, след като си се наливал цяла нощ.

Дребният старец намигна на Саймън, който предположи, че Таусър отдавна би слязъл долу, ако не предпочиташе да се наслаждава на гледката на треперещия в красивото си сиво кадифено наметало Сангфугол.

— Е — изръмжа арфистът, нещастен като мокър котарак, — пиеш като някой младок, Таусър — или като вдетинен, — тъй че за мен не е никаква изненада да те видя да подскачаш по стената като хлапак.

— О, Сангфугол — ухили се Таусър, — прекалено си… Ха! — посочи той. — Това не е ли херцог Исгримнур? Чух, че се е върнал. Хей, херцоже!

Шутът се разкрещя и размаха ръце. Исгримнур, присвил очи срещу забиващите се в тях дъждовни капки, погледна нагоре.

— Херцог Исгримнур! Аз съм — Таусър!

— Ти ли си, Таусър? — извика херцогът. — Да те вземат мътните, наистина си ти, дърт копелдак такъв!

— Качи се де, качи се! — подкани го Таусър. — Ела да ми кажеш какви са новините!

— Не се изненадвам — заключи сардонично Санфугол, когато херцогът нагази в превърнатия в езеро от дъжда двор, за да стигне до виещата се по крепостната стена стълба. — Само един римър, освен този умопобъркан дъртак, може да се изкатери чак тук по собствена воля. Сигурно му е направо горещо, щом като не вали сняг.

Исгримнур кимна уморено на Саймън и арфиста, след което се обърна, сграбчи обсипаната с изпъкнали вени ръка на шута и го млясна приятелски. Изправен в целия си огромен ръст до Таусър, приличаше на мечка, която пошляпва малкото си.

Докато херцогът и шутът говореха, Саймън продължи да мята камъни, а Сангуфол не помръдваше — на лицето му бе изписана мъченическа безнадеждност. Много скоро разговорът между римърите естествено се прехвърли от общите приятели и домашните проблеми към по-мрачни теми. Щом Исгримнур заговори за надвисналата заплаха от война и сянката на Севера, Саймън отново усети студа, за който мразовитият вятър му беше помогнал — странно как — да забрави за известно време. Когато херцогът заприказва с приглушен глас за Владетеля на Севера и спомена, че някои неща са твърде страшни, за да бъдат изречени на глас, Саймън усети студът да прониква още по-дълбоко в него. Загледа се в смрачената далечина и изпита усещането, че отново крачи по пътя от своя сън…