Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Милейди — поздрави я с поклон Антеш. — Още два дни и ще сме готови тук. И после още няколко, когато насочат машините си за втора пробойна, което несъмнено ще направят.
— Надявах се, че ще заложат всичко на тази — отвърна Рева, макар предната нощ да беше показала отвъд всяко съмнение, че вражеският командир е приключил с грешките.
— Имам изненада за вас — каза Антеш и тръгна към една каруца наблизо. — Хората ми го намерили тази сутрин, докато претърсвахме брега. — Лъкът ѝ беше останал без тетива, но иначе изглеждаше непокътнат, дървесината все така лъщеше, нямаше дори щръбки или драскотини, които да загрозят резбата. — Изглежда, Отецът не иска да се разделяте — добави Антеш.
Рева потисна въздишката си. До час мълвата щеше да плъзне из целия град. „Отецът е върнал вълшебния лък на нашата благословена дама.“ Поредното доказателство, че е отправил взора си към тях.
С ужас съзря отклик от откаченото почитание на простите хорица в погледа на лорд Антеш, докато той ѝ подаваше лъка. „И той се е заразил — помисли си тя. — Дали пък погледът на Отеца не е именно тук? В очите на онези, които са се вкопчили в него с надежда за избавление?“
— Благодаря, милорд — каза тя. — Ще бъда на стената, ако ви потрябвам.
Още десет дни живяха сред безспирния трясък на каменните гюлета в стената, трясък, който непрекъснато им напомняше, че в пясъчния им часовник не е останал много пясък. Рева свикна да седи с часове на бойниците недалече от пробойната и да гледа как снарядите вършат своето. Имаше нещо омагьосващо в гледката — гюлетата падаха от небето толкова бързо, че погледът не успяваше да ги проследи, попадаха в целта си и вдигаха облак от прах и каменни осколки. Рева таеше слабата надежда, че воларианският командир ще я види и ще насочи няколко снаряда към нея, вместо към изстрадалата крепостна стена, но и да я беше видял, явно не бе в настроение за игрички.
Следобедите обикновено ходеше в лечебницата да помогне на брат Харин и да види Аркен, който още се възстановяваше от раната в гърба. Въпреки усилията на лечителя раната се беше възпалила, което наложи да заиграе скалпелът и раната да бъде обилно напоена с масло от дърво кор.
— Вониш — каза му Рева на следващия ден, сбърчила нос от острата миризма.
— С миризмата може и да свикна — каза той. — Но представа си нямаш как щипе това проклето нещо.
— Праща ти ги Велис. — Рева остави торбичка захаросани ядки до леглото му. — Гледай да не ги изядеш наведнъж, защото други няма да има.
— Искам да ми обещаеш нещо — каза той и посегна към ръката ѝ, очите му бяха сериозни и трезви. — Обещай да ме извикаш, когато дойдат. Не искам да умра в това легло.
„Ще живееш още дълги години — едва не му каза Рева, но се спря. — Може да е млад, но не е глупак.“
— Обещавам — каза тя вместо това.
Въпреки очевидната решимост и лоялност на хората и въпреки удвоените дажби духът им спадаше заедно с разширяването на пробойната. Все по-малко викове на възхита и почитание я посрещаха по улиците, често виждаше хора, които плачеха открито, а едва ли някога щеше да забрави стареца, който, предал се на отчаянието, се хвърли по очи на калдъръма и притисна с ръце ушите си, за да не чува бавния барабанен ритъм на обсадните машини.
А Четецът продължаваше да изнася проповедите си.
Които, според агентите на Велис, ставали все по-откачени. Често говорел с часове, без да се позове нито веднъж на Десетокнижието, а проповедите му се въртели около две думи — „еретици“ и „мъст“.
— Побъркан старец, който врещи в една зала — изсумтя Рева, когато Велис ѝ сподели притесненията си.
— Така е — отвърна Велис. — Но залата не е празна. Всъщност е по-пълна отвсякога.
Каменно гюле се заби в пробойната и вдигна поредния прашен облак. Рева насочи поглед към корабите, където кипеше оживена дейност, по-оживена отвсякога, инженерите подтичваха напред-назад, мъкнеха въжета и навиваха макари, а машините се въртяха бавно върху постаментите си.
Рева се приближи до пробойната и погледна надолу. Каменни блокове, които бяха устояли на времето със столетия, сега само за няколко седмици се бяха превърнали в ситен чакъл. Откъм машините долетя познат звук — бяха изстреляли снарядите си едновременно, гюлетата описаха ленивата си дъга в небето и удариха стената на двестатина крачки северно от мястото, на което стоеше Рева.